Черил Стрейд-“Моето приключение в дивото”

Подходих към книгата на Черил Стрейд “Моето приключение в дивото” с огромен ентусизъм най-вече заради сюжета й-след серия провали и неблагополучия в личния си живот, млада, 26-годишна жена тръгва на път сама и минава дълъг 1800 км и тежък планински маршрут в САЩ, известния там Тихоокеански хребетен път (ТХП). За моя изненада първоначално ми беше трудно да се отъждествя с главната героиня, която е и самата авторка, и ми отне почти стотина страници-може би заради особената й съдба и някои нереалистично звучащи ми моменти. В хода на четенето на тази увлекателна и добре написана книга обаче тя ме покори.

Черил Стрейд не е поредният търсач на силни усещания, а жена, която се впуска в пътуването си по много лични и дълбоко-емоционални причини. Пътуването й е приключение, но и процес на лечение, който идва на мястото на неуспешно състоялата се психотерапия. Физическите изпитания, контактът с природата, срещите с хората и всички премеждия по пътя й й помагат да преосмисли опита си, но това, което като че ли най-много допринася за личната й трансформация е фактът, че пътува сама. Именно това й позволява да надмогне тъгата, чувството за вина и страховете, да (пре)открие собствените сили и възможности, да събуди увереността и независимостта си. В края на книгата емоциите се избистрят, объркаността изчезва, остават удоволствието от самотата (“Чувствах се добре сама. Чувствах се неописуемо добре.”), благодарността, както и онази изначална увереност и свързаност със света около нас, която дреме в дълбините на човешката душевност. 

Не мога да не отчета, че опитът й в планината е много женски-пропуските в подготовката, изобилието от страхове, многообразието на емоционални преживявания, колебанията. Въпреки тях обаче Черил върви решително и смело напред. На пръв поглед може да изглежда странно, че дори в американската култура, която е родина на движението за женски права и в която феминизмът има дълги традиции, темата за себеутвърждаването на жените е все така актуална, но колективният психически опит се променя бавно, много бавно. Жените бавно и постепенно отвоюват онези пространства, преживявания и идентичности си, които

Тази книга потвърди личното ми усещане за това колко полезна и необходима за жените е всяка истински самостоятелна инициатива, всяко собствено решение, всяко самостоятелно пътуване. Само чрез такива малки стъпки на всяка една от нас рушим своята представа, че не можем да се справяме сами. Както биологически, така и по силата на възпитанието си, жените са устремени към свързването-с общността, потомството и дома, и откъсването от този модел е един съвършено нов, пълен с възможности опит.

“Моето приключение в дивото” на Черил Стрейд е много лична и силна книга, която си струва да се прочете. Тя заслужава популярността си и филмирането си, защото смело прониква в дълбините на човешкия опит и разкрива преживявания, които помагат и на нас като читатели да се свържем с лечебната сила на природата и с чудото на личностната трансформация. Книгата докосва по един естествен начин и ни предизвиква да се вгледаме в себе си, да се изправим пред собствените си страхове. А защо не и да потеглим на собствено “пътуване в дивото”?

Любими моменти

“Знаех, че допусна ли страхът да се настани в главата ми, пътешествието ми е обречено. Страхът се поражда в голяма степен от битуващите истории; аз пък реших да разкажа една, различна от онези, които ние, жените, сме свикнали да чуваме. Че съм в безопасност. Че съм силна. И смела. Че нищо не може да ме надвие. ... Страхът поражда страх. Силата поражда сила. Стремях се единствено към силата. И не след дълго действително преборих страха.”

“не бях дошла сред дивата природа, за да си спестя мантрата “Не ме е страх”. Давах си сметка, че бях тук, за да превъзмогна този страх, всъщност не само страха, но и всичко останало-всичко, което бях причинила сама на себе си, и всичко, което ми бяха причинили другите. А не можех да го сторя, ако постоянно се влачех подир някого.” 

“Открай време възприемах самотата като реално съществуващо място, не като състояние на духа, а като стая, където можех да се оттегля, за да бъда тази, която всъщност бях. Пълната изолираност на ТХП беше променила това ми схващане. Самотата вече не беше стая, а целият огромен свят, и сега бях останала сама в този свят, обитавайки го по непознат за мен начин.”

“Колкото и несигурно да напредвах, се чувствах на правилното място, сякаш усилията ми имаха смисъл. Сякаш това, че се намирах сред чистата и неопетнена красота на дивата природа, означаваше, че и аз можех да бъда чиста и неопетнена, независимо от всичко изгубено и отнето, от непростимите ми постъпки спрямо околните и мен самата и непростимите постъпки на околните спрямо мен. Колкото и скептицизъм да имаше у мен, не се отнасях скептично към едно-дивата природа притежаваше изумителна яснота и аз бях част от нея.”

“Вече не се чувствах като пълна глупачка. Нито пък като горда амазонска царица. Чувствах се силна, смирена и приютена-сякаш и аз бях в безопасност в този свят.”