Наука и религия-тези две пространства, които еднакво обичам да обхождам, разучавам и преживявам, често се приемат за несъвместими и радикално противоположни. И двете обаче ни водят в една посока, макар и по различни пътища, и това е осъзнаването, че сме същества с ограничени възможности. Науката разглежда поведението ни като детерминирано и пряко зависимо от многобройни фактори, а религиите (поне монотеистичните) го разглеждат като ограничено от "волята Божия"/божествения замисъл. Парадоксално или не, точно поради тази причина намирам и религията, и науката за безкрайно освобождаващи и непрекъснато установявам, че само след като опознаем и приемем ограниченията си и се отърсим от наличната в културата ни презумпция за всемогъщество и всичкознание на отделния индивид, можем да бъдем ефективни, действени и значително по-удовлетворени. Огромното значение, което съвременните хора приписват на "себе си" като отправна точка, ориентир и обяснение, е една колективна заблуда, плод на невежество и на отчаяние от липсата на екзистенциални и ментални опори. Все повече ми се струва, че психиката е един безкрайно автоматизиран механизъм, а прословутото осъзнаване (което и аз съм провъзгласявала за ценност) не е нищо друго освен един не толкова значим процес на отчитане на ограниченията и възможностите на средата и на самите нас.
Тези дни през чудесния сайт на Brainpickings попаднах на кратко
видео на
писателя, а също и отявлен атеист, Сам Харис, посветено на темата за свободната воля, и изведнъж усещанията ми по темата бяха изказани по прост и максимално ясен начин. Основното послание на Сам Харис е, че свободната воля е илюзия, и веднъж отърсили се от нея, колективно и индивидуално, ще бъдем способни да изградим една по-реалистична представа за себе си и да насочим силите си към изграждането на едно по-справедливо общество. Ще цитирам някои от любимите ми моменти от видеото:
Къде е свободата да правим това, което искаме, ако желанията ни са продукт на предхождащи причини, които не може да наблюдаваме и следователно да изберем, и които не сме създали? Никой не избира родителите си или обществото, в което се е родил. Никой не избира влиянията, които оформят нервната му система.
Истината е, че чувстваме и предполагаме авторство над мислите и действията си, което е илюзорно. Веднъж след като признаем, че дори и най-ужасните хора са, случайно са това, което са, логиката на това да ги мразим ... се изпарява. Една от последствията да виждаме света по този начин е, че това намалява омразата ни... , а съчувствието и емпатията ни се увеличават.
Фактът, че нашите избори зависят от предходни причини, не означава, че изборът ни няма значение...Следващият избор, който ще направиш, ще произлезе от гора от предишни причини, които не можеш да видиш и които не си създал.
Някои от вас може да помислят, че това звучи много депресиращо. То като че ли отнема нещо от нас. И това наистина е така, отнема ни се егоцентричното разбиране за живота. Но аз мисля, че това може да е изключително освобождаващо. Ние не сме истински отделени. Свързани сме един с друг, с нашето минало и с историята. Ние сме част от система. Ето защо, имаме значение. Спосбностите ни не са наша собственост, но има значение дали ги използваме.
На финала гордостта и срамът нямат никакъв смисъл. Те така или иначе никога не са били особено забавни. Те са изолиращи емоции. Това, което има смисъл, е стремежът към благоденствие и подобряване на нашия живот и живота на другите. Любовта и състраданието имат смисъл.
Идеята, че ние като съзнателни същества сме изначално отговорни за характера на ума си, е просто невъзможно да бъде приложена в реалността.
