Вдъхновяващата Симон дьо Бовоар

Първата ми среща с френската писателка, интелектуалка и феминистка Симон дьо Бовоар беше чрез "Мемоари на едно порядъчно момиче", прочетена някъде по време на тийнейджърството ми и оставила у мен смътен, но много приятен спомен. Книгата описва първите 18 години от живота й и много успешно се вписа в моите първи 18 години. Вече в сегашната си по-зряла възраст попадам на втората част от мемоарите й, описващи нейната зряла възраст - "The Prime of Life". Книгата не е преведена на български, заглавието си превеждам като "В разцвета на силите си".

Колкото повече напредвам с книгата, толкова по-силно е възхищението ми и вече не успявам да го сдържам, а говоря за дьо Бовоар на всички около мен! Ровя в Интернет за нея, гледам клипове в youtube с нейно участие и съм въодушевена! Чета и не мога да спра да се възхищавам на тази необикновено смела жена, която отхвърля всичко традиционно (наричано по онова време "буржоазно", но налично и сега, когато не говорим вече за буржоазия!) не само на думи, но и на дела. Прави го без излишен патос, но и без колебания. Възползва се от всяка възможност да се потопи в нов опит, да опознава и почувства света във всеки негов аспект. Пътува неуморно и както изглежда при всеки възможен повод - сред природата, в градове, села; из чужди държави. Голяма част от пътешествията си прави сама-дълги преходи в планината, при които се придвижва на стоп или на колело и спи на открито. Любим момент за мен са велосипедните й пътешествия, които стават обичайни, след като се научава да кара колело около 30-тата си година.

Ако някой някога си е представял Симон дьо Бовоар като войнстваща феминистка със сигурност ще открие един друг образ в книгата. Както повечето жени, тя е центрирана около отношенията си с другите и създава представата за много грижовен човек, привързана към партньора и приятелите си. Отношенията си със Сартр описва почти безстрастно-някак естествено приела обвързаността на съдбите им, препокриването на интересите им, взаимозависимостта им. В цялата книга като че ли преобладава "ние" пред "аз", а там където "аз" е в повече, има болка и усещане за липса. "Отношенията ни са най-голямото постижение на моя живот.", казва другаде. И то какво постижение-51 години на партньорство, любов, творческо сътрудничество! Една отворена връзка, без съжителство и деца, чиито плодове са многото произведения на двамата емблематични творци на 20-ти век. В " The Prime of Life" става ясно колко интензивен е съвместният живот на Сартр и дьо Бовоар - непрекъснати срещи, обсъждания, съвместни пътувания, общи приятелства, обмен на всички възможни нива. Остра горчивина се появява около историята на любовния триъгълник с Олга, който е в основата на романа на дьо Бовоар "Гостенката", и е много лесно да се усети, колко мъчителна е била тази ситуация за нея, въпреки рационализациите и договорките със Сартр. Точно там тя признава, че разрив с него е непосилен за нея. Някъде по средата на книгата разбирам какво я е свързало с него-една рядко срещана хармония на ценности и възгледи ("нашата любов към свободата, противопоставянето ни на съществуващия ред, индивидуализмът ни", както ги изброява тя), в пространство далеч отвъд емоциите и сексуалността. Периодът на Втората световна война е изпълнен с много тревога и изпитания, но дори и в условията на глад, цензура, преследвания животът на Бовоар запазва основните си характеристики-интересът към хората, любовта към пътешествията, писането, интензивните отношения със Сартр, неуморното следене на културните прояви, бурният социален живот.

На фона на описаното в книгата ми се струва много жалко, че информацията за нея в Интернет, се фокусира основно върху нейната (предполагаема) бисексуалност и върху любовния живот на двойката Сартр-дьо Бовоар. В "The Prime of Life" самата дьо Бовоар не засяга тези теми, премълчавайки това, което най-вероятно е приковавало обществения интерес още тогава.И все пак не мога да я цитирам по този повод, от друг източник “По своята същност, хомосексуалността е толкова ограничаваща колкото хетеросексуалността: идеалът трябва да бъде да бъдеш способен да обичаш и мъж, и жена, човешко същество, без да чувстваш страх, ограничаване или задължаване".

В хода на цялата книга чувствам дълбока съпричастност към тази жена, която освен всичко друго пише безкрайно красиво. Нейният светоглед и начин на мислене са ми толкова близки, че се идентифицирам с нея като по учебник по психология. Описва себе си така, както, при повече дар слово, и аз бих описала себе си-"Аз съм ужасно алчна, искам всичко от живота. Искам да съм жена и да съм мъж, да имам много приятели и да имам самота, да работя много и да пиша добри книги, да пътувам и да се наслаждавам на живота, да съм егоистична и да не съм… Както виждате, трудно е да имам всичко, което искам. Но щом не успея, много се ядосвам.". И си мисля, че нейната свободолюбивост, жажда за живот и любов към природата, хората и света са все така рядко срещани сред съвременните хора, както са били и преди 70 години, че нейното слово и нейният пример са ни все така необходими. И че за нас, жените, е все така трудно да следваме своя собствен път, да се абстрахираме от очакванията на другите към нас и от собствените си страхове. "Жени, вие й дължите всичко", гласи едно заглавие на вестник, оповестяващ смъртта й през 1986 год. 

Любими моменти от книгата

  

• "The comradeship that welded our lives together made a superfluous mockery of any other bond we might have forged for ourselves.What, for instance, was the point of living under the same roof when the whole world was our common property?Why fear to set great distances between us when we could never truly be parted?One single aim fired us, the urge to embrace all experience, and to bear witness concerning it ...That which bound us freed us and in this freedom we found ourselves bound as closely as possible."
  
• "it was a delightful feeling not to know not to know each morning where you would sleep that night." 
• "The richer the world's multiplicity, the greater the number of tasks that beckoned to me."
• "Routine habits keep you company in a manner of speaking-just as some companions are often no more than acquired habits."
• "To be no one in particular, to thread one's way unseen into the world, to idle-both physically and mentally-without let or hindrance; to enjoy such a measure of leisure and solitude that one can give one's full attention to everything; to concern oneself with the slightest nuances either of heaven or of one's own soul; to come to grips with ennui, and defeat it-for anyone who possesses the intrepidity of youth I cannot imagine a more profitable or desirable state."
• "There was not a thought in my head: I simply walked and stared. I carried all my possessions on my back, I had no idea where I would sleep each night, and I was still on the move when the first star pricked out in the sky."
  
• "Often I could not bear the thought of being cut off from grass and trees and sky: at least I wanted to keep their scent with me. So instead of taking a room in the inn I would trudge on another four or five miles and beg hospitality in some hamlet: I would sleep in a barn, and the smell of hay would drift through my dreams." 
• "Solitude never oppressed me, nor did my sense of wonder at inanimate objects and my relationship to them ever pall. "
• "What is certain is that, granted the actual circumstances in which I was variously placed, fear never stopped my taking any particular course."
• "When I cycled through the countryside and saw it all drenched in sunlight and fresh life, my heart would contract at the thought of it going on when I was no longer there to behold it."
• "Scents, patterns of light and shade, winds and hurricanes-all pulsed inwardly through my own sinews and veins; so much, indeed, that the throb of my blood stream, the swarming growth of my cells, the whole mystery of life housed within me seemed to be echoed by the shrilling cicadas, the gusts of wind that shook the trees, and the faint crunch of the moss as I trod underfoot."
• "To be oneself, simply oneself, is so amazing and utterly unique an experience that it's hard to convince oneself so singular a thing happens to everybody in the world."
• "The truth of the matter is that if I kept my distance from them it was really to keep myself at arm's length."
• "We did approach each situation in the belief that it was up to us to tackle it for ourselves, without adapting ourselves to any model. We had pioneered our own relationship-its freedom, intimacy, and frankness. We had also, rather less successfully, thought up the idea of the "trio". There was an original quality about our way of traveling which stemmed, at least in part, from our carelessness in matters of organization; yet even this blundering attitude reflected our a priori assumption of independence…Above all we created our own attitudes, theories and ideas, though we refused to be tied down to any one of them, preferring to live in a state of permanent revolution."
• "In the old days the worst part of my depression used to be the astonishment it caused me, the scandalized way in which I fought against it. Nowadays, on the other hand, I accept it cheerfully enough, like an old familiar friend."
• "Misery sits within me like some intimate personal illness, a sequence of insomnia, nightmares, and migraines. "

• "How fond I had been, on my travels, of slipping away and losing myself among trees and rocks; and yet I shook off my own personality even more radically when I plunged into the hurly-burly of daily happenings…I was stunned by the sheer intensity of my own presence: through some miraculous communal intimacy it extended my awareness till it encompassed every other living soul."
• "What is certain is that, granted the actual circumstances in which I was variously placed, fear never stopped my taking any particular course."
  
• "We had always possessed – and were always to keep – the taste for conversation a deux. We would enjoy ourselves over the most idiotic topics-always provided that the two of us remained uninterrupted by any third party. Points of contact and disagreement would differ from one partner to the next, as would one's range of memories and interests; but when you have to discuss things with several people at once, conversation, except in very special circumstances, tends to become mundane-an amusing way of killing time, liable to become insipid or even exhausting, and far from the genuine sort of communication at which we aim."