понеделник, 7 август 2017 г.

Стар Дойран и Битоля



Македония е една от любимите ми дестинаци - достъпна, красива, евтина и близка като усещане, "нашенска" по един особено приятен начин. На третото семейно пътуване в Македония решихме да посетим дестинации, различни от традиционните Скопие и Охрид и се спряхме на два непознати ни града - Стар Дойран и Битоля.

Стар Дойран е безобразно пренаселен и шумен курорт на брега на Дойранско езеро, в който, поне през лятото, блъсканицата надминава в пъти тази в българските черноморски курорти. Той е и най-безсмисленото струпване на хора, което съм виждала и мога да си представя. За разлика от нашенските курорти тук няма плаж, пясък, море и каквито и да е природни или културни дадености, които да оправдават гълчавата. 
Единственото, което градът предлага, е мръсната и заблатена вода на езерото и бетона покрай него. Това обаче не е пречка за местните да се държат така, сякаш са на море-хавлиите са опънати навсякъде, където е възможно, продажбата на плажни аксесоари е в разгара си.

Тези, които не успяват да се уредят за бетона, се настаняват на сянка под дърветата на одеала (да, правилно прочетохте), за да бъде запълнен всеки свободен метър в това безумно място. 
Тук наистина не става въпрос за вкус или личностни предпочитания - какъвто и човек да сте, не ходете там!

След шока от Стар Дойран Битоля ни изненада приятно с чудесната си атмосфера. Градът е вторият по големина в Македония след Скопие, но в него има повече пространство и широта, отколкото в Стар Дойран, както и прекрасни сгради като например часовниковата кула или паметника на Александър Македонски в центъра. Особено приятна за разходки е централната улица, която е дълга, оживена и пълна с разнообразни атракции, а накрая завършва с парк.


.   

неделя, 12 март 2017 г.

Чудното Делчево



 Любовта ми към българските села е огромна и признавам, че колкото и да ги обхождам и опознавам, неизменно ме изненадват и изкарват от зоната ми на комфорт. Всяко от тях го прави по различен начин и носи своята специфична атмосфера и дух. 


Делчево е едно от малкото български села, в което селското спокойствие почти чудотворно съществува наред с прекрасна природа, автентична селска архитектура и с добри условия за туризъм.

 Намира се в Южен Пирин, на 1050 м надморска височина и 9 километра от град Гоце Делчев, който пък е разположен между Пирин и Родопи. Делчево гледа точно срещу най-западната част на Родопите и е само на 30-тина километра от едно друго прекрасно село, Ковачевица. В ясно време от Делчево има какво да се види - Рила, Родопи, а на юг гръцките планини. 

За разлика от Ковачевица, Делчево няма статут на архитектурен резерват, но въпреки това архитектурата на старите възрожденски къщи е частично съхранена, а уличките са тесни, неасфалтирани и стръмни. По улиците се движат възрастни хора с любопитни и радостни очи, които любезно поздравяват всеки новодошъл и раздават почерпки на децата. Местен жител ни разказва, че в селото преди години са живели 800-1000 човека, а в момента постоянно пребиваващите са около 15-20. 

В селото има един-единствен магазин, който е зле зареден. За щастие, има няколко механи към къщите за гости и хотелите, така че проблем с набавянето на хубава храна няма (не е така в много други български села). Делчево няма туристически облик и няма да откриете сергии за сувенири или тълпи от хора, така че предлага най-ценното за градския човек - спокойствието.

Къщите в Делчево едновременно те връщат назад във времето и ти запазват усещането, че то тече неумолимо. Следите от разруха са навсякъде в селото – напукани стени, празни къщи, запустели дворове, счупени прозорци. Това обаче не загрозява селото, поне в моите очи, а го прави по-автентично и живо. Ако искате да отседнете в едновременно автентична и добре запазена къща, изберете Павловата къща, която е на почти 200 години, но предлага всичко необходимо, включително и вкусна, домашно приготвена храна в прилежащата механа.


 Какво да правим в Делчево, освен да обхождаме тесните улички и да хапваме в механите? Вариантите за разходка от самото село са няколко: 

 1. До кръста над селото. 

Висок метален кръст се извисява вдясно от селото на така наречената Сирнишка скала. Пътеката е обозначена с табели и се губи периодично, но кръстът е ориентир и лесно се открива. В подножието на кръста има кутия с послания за Бог и вярата с неизвестен автор. Пътят от селото до кръста е приблизително час бавно ходене. Във финалната част на пътя има пейки, а непосредствено под кръста - и беседка.




      2. До параклиса на връх Св. Константин. 

     Посоката е същата като към Сирнишка скала, но пътят се отклонява вляво. Връх Св. Константин е мястото, където открай време хората от селото се събират на празника на Свети Константин и Елена за курбан. Традицията се поддържа и до днес и по думите на местния жител, с който разговаряхме, през годините е имало един-единствен случай, в който не е била спазена и курбанът е бил направен пред църквата, и е последвала страшна градушка, която е съсипала реколтата на селото. Гледката отгоре си заслужава. Параклисът е изграден през 2011 година и се поддържа отворен, което е знак за рядко срещано по тези земи доверие към непознатите.



















3. До Попови ливади

Още малко усилия се изискват, за да се стигне до местността Попови ливади в Пирин. Не успяхме да отидем дотам, само съзерцавахме отдалече тази част на Пирин.


неделя, 30 октомври 2016 г.

Радвайте се



Откъс от “Радвайте се“ - беседа от Учителя, държана на 15 април – Великден, 1917 г. София.

Кой човек може да се радва истински? – Свободният. Само свободният по ум, по дух и по сърце, може да се радва. Сегашните жени, заробени в кухните си и сегашните мъже, заробени в дюкяните си, не могат истински да се радват. Ще кажете, че човек не може да живее без кухня и дюкян. Нима кухните и дюкяните са необходими за щастието? Къде са кухните и дюкяните на птиците? И те се хранят, и те живеят, но нямат нужда от кухни и дюкяни. Съвременните културни хора поставят като девиз на своя живот мисълта: Не може без кухни и без дюкяни. Отгоре на този девиз аз пиша: И без радост не може.

Едно от условията за придобиване на щастието е разбирането на любовта. Човек трябва да разбира и прилага любовта, но не както сегашните хора: половин ден да любиш и половин ден да мразиш. Това не е любов, но робство. Любовта е непреривна.