"Подчинението на жените" на Дж. Ст. Мил (1-ва част)

Написано в далечната 1863 год., есето "Подчинението на жените"  на английския философ Джон Стюарт Мил е удивителен текст, който е "задължителен" за всеки, който някога се е замислял, дори съвсем бегло, по темата за равноправието на жените и мъжете. На всичко отгоре е преведена на български език-една от малкото феминистки класики, удостоени с тази чест! Във време, когато свободата и равенството са се смятали за уж човешка, но в действителност единствено мъжка привилегия, а жените са живеели в пълна липса на права и възможности за личностно развитие Дж. Стюарт Мил убедително и силно аргументира идеята за равноправие на мъжа и жената. Няма да преразказвам идеите му, защото ми се струва нелепо, а, на първо време, ще го цитирам по две любими за мен теми-свободата и властта.

Свобода


"След първичните нужди от храна и облекло, свободата е първата и най-силна потребност на човешката природа."

"Любовта към силата и любовта към свободата са във вечно противоборство"

"Всяко ограничение върху свободата на действие на нашите ближни изсушава в някаква степен първоизвора на човешкото щастие и оставя нашия род неизмеримо по-малко богат във всичко, което придава ценност на живота за отделното човешко същество."

"Истинската добродетел на човешките същества е пригодността им да живеят заедно като равни, при което те с готовност предоставят на другите свобода и се отнасят към всякакъв вид господство като към необходимост по изключение, и то при всички случаи временна необходимост; хората предпочитат всеки път, когато е възможно, обществото, при което ролята на ръководител и следовник са редуващи се и реципрочни".

Власт

"Нито в семейните, нито в държавните дела властта не е компенсация за загубата на свобода".

"Господството и подчинението не са нищо друго освен злополучна необходимост в човешкия живот-обществото на равенството е неговото естествено състояние."

"Нима някога е съществувало господство, което да не е изглеждало естествено на тези, които са го упражнявали?...Самият закон на силата винаги е изглеждал на онези, които не могат да се позоват на друг, най-естествената основа за упражняване на власт."

 

8-ми март

Винаги тайно съм ненавиждала 8-ми март, приемайки с половин уста поздравления, които получавам в изобилие най-вероятно заради факта, че съм майка-а нали в традиционното разбиране майката е някаква висша форма на жена. Сега вече съвсем убедено мога да кажа какво предизивква неудобството ми по повод 8-ми март-това е представата за жената, с която се сблъсквам в България, онези дразнещи стереотипи, които ни се пробутват ежедневно по всички възможни канали.

С малко изключения като че ли всички в тази страна са убедени, че жените:

1. обичат да изглеждат и да се държат женствено
2. обичат реда и чистотата и усърдно се стремят към тях
3. вълнуват се от готвене
4. харесват мъжете да ги "свалят" и си умират за всяка форма на мъжко внимание, особено подаръци и цветя
5. вълнуват се изключително много от външния си вид, полагат грижи за външността си и това е една от основните области на интересите им
 6. са изключително емоционални, чувствителни и много често неспособни да взимат рационални решения,
7. са страхливи, притесняват се и се вълнуват от "глупости"
8. не могат да се справят сами в живота и мъжете са жизнено необходими за тяхното оцеляване
9. веднъж родила деца, животът на жената се започва да се върти около тях и тя се превръща в нещо средно между орлица и надзирател в затвор

Ами нито едно от горните твърдения не е валидно за мен и въобще не съжалявам. Намирам за ужасно, че тази толкова ограничена представа за жената като украшение, придатък и обслужващ персонал на мъжа доминира, а на всичко отгоре се очаква да я празнуваме и даже да получим подарък. Разбира се, има жени, които успешно са покрили очакванията към тях, но каква е цената и дали си струва?

Но ако се абстрахираме от особеностите на нашата действителност, 8-ми март е повод да преосмислим какво е да си жена и да направим опит да говорим по един различен начин за жените-откровено и смело. В The Guardian прочетох тази статия по повод празника, написана от любимата ми Ани Ленъкс. Познавах я само като изпълнител-в непрекъснато слушане на нейните и на Eurythmics песни съм прекарала около една година от живота си. Сега разбрах, че е активист за женски права, и от статията й научих следните факти за жените в глобален план:

-жените произвеждат половината от храната, в света, но печелят 10% от общите доходи и притежават 1 % от общата собственост
 -жените са 50 % от световното население и 70 % от бедните в света
-за жените между 15 и 44 години рискът от изнасилване и домашно насилие е по-голям от този от война, рак, малария и произшествие на пътя
-поне 1 от 3 жени по света е била бита, принуждавана към секс или насилвана през живота си
-между 1.5 и 3 милиона жени по света умират от насилие, упражнявано заради пола им
-2/3-ти от хората, които не могат да четат в световен мащаб, са жени

На този "женски" ден си мисля за това колко е трудно да си жена-както тук, така и навсякъде другаде, и че всички подаръци и букети, които ще се раздадат днес, не могат да прикрият следите на насилие и принуда, които са белязали жените колективно. Време е неравенството между половете да се изкорени повсеместно-от живота и главите ни, не само на думи, но и на дела. Именно това ще е повод за един истински празник.

Черил Стрейд-“Моето приключение в дивото”

Подходих към книгата на Черил Стрейд “Моето приключение в дивото” с огромен ентусизъм най-вече заради сюжета й-след серия провали и неблагополучия в личния си живот, млада, 26-годишна жена тръгва на път сама и минава дълъг 1800 км и тежък планински маршрут в САЩ, известния там Тихоокеански хребетен път (ТХП). За моя изненада първоначално ми беше трудно да се отъждествя с главната героиня, която е и самата авторка, и ми отне почти стотина страници-може би заради особената й съдба и някои нереалистично звучащи ми моменти. В хода на четенето на тази увлекателна и добре написана книга обаче тя ме покори.

Черил Стрейд не е поредният търсач на силни усещания, а жена, която се впуска в пътуването си по много лични и дълбоко-емоционални причини. Пътуването й е приключение, но и процес на лечение, който идва на мястото на неуспешно състоялата се психотерапия. Физическите изпитания, контактът с природата, срещите с хората и всички премеждия по пътя й й помагат да преосмисли опита си, но това, което като че ли най-много допринася за личната й трансформация е фактът, че пътува сама. Именно това й позволява да надмогне тъгата, чувството за вина и страховете, да (пре)открие собствените сили и възможности, да събуди увереността и независимостта си. В края на книгата емоциите се избистрят, объркаността изчезва, остават удоволствието от самотата (“Чувствах се добре сама. Чувствах се неописуемо добре.”), благодарността, както и онази изначална увереност и свързаност със света около нас, която дреме в дълбините на човешката душевност. 

Не мога да не отчета, че опитът й в планината е много женски-пропуските в подготовката, изобилието от страхове, многообразието на емоционални преживявания, колебанията. Въпреки тях обаче Черил върви решително и смело напред. На пръв поглед може да изглежда странно, че дори в американската култура, която е родина на движението за женски права и в която феминизмът има дълги традиции, темата за себеутвърждаването на жените е все така актуална, но колективният психически опит се променя бавно, много бавно. Жените бавно и постепенно отвоюват онези пространства, преживявания и идентичности си, които

Тази книга потвърди личното ми усещане за това колко полезна и необходима за жените е всяка истински самостоятелна инициатива, всяко собствено решение, всяко самостоятелно пътуване. Само чрез такива малки стъпки на всяка една от нас рушим своята представа, че не можем да се справяме сами. Както биологически, така и по силата на възпитанието си, жените са устремени към свързването-с общността, потомството и дома, и откъсването от този модел е един съвършено нов, пълен с възможности опит.

“Моето приключение в дивото” на Черил Стрейд е много лична и силна книга, която си струва да се прочете. Тя заслужава популярността си и филмирането си, защото смело прониква в дълбините на човешкия опит и разкрива преживявания, които помагат и на нас като читатели да се свържем с лечебната сила на природата и с чудото на личностната трансформация. Книгата докосва по един естествен начин и ни предизвиква да се вгледаме в себе си, да се изправим пред собствените си страхове. А защо не и да потеглим на собствено “пътуване в дивото”?

Любими моменти

“Знаех, че допусна ли страхът да се настани в главата ми, пътешествието ми е обречено. Страхът се поражда в голяма степен от битуващите истории; аз пък реших да разкажа една, различна от онези, които ние, жените, сме свикнали да чуваме. Че съм в безопасност. Че съм силна. И смела. Че нищо не може да ме надвие. ... Страхът поражда страх. Силата поражда сила. Стремях се единствено към силата. И не след дълго действително преборих страха.”

“не бях дошла сред дивата природа, за да си спестя мантрата “Не ме е страх”. Давах си сметка, че бях тук, за да превъзмогна този страх, всъщност не само страха, но и всичко останало-всичко, което бях причинила сама на себе си, и всичко, което ми бяха причинили другите. А не можех да го сторя, ако постоянно се влачех подир някого.” 

“Открай време възприемах самотата като реално съществуващо място, не като състояние на духа, а като стая, където можех да се оттегля, за да бъда тази, която всъщност бях. Пълната изолираност на ТХП беше променила това ми схващане. Самотата вече не беше стая, а целият огромен свят, и сега бях останала сама в този свят, обитавайки го по непознат за мен начин.”

“Колкото и несигурно да напредвах, се чувствах на правилното място, сякаш усилията ми имаха смисъл. Сякаш това, че се намирах сред чистата и неопетнена красота на дивата природа, означаваше, че и аз можех да бъда чиста и неопетнена, независимо от всичко изгубено и отнето, от непростимите ми постъпки спрямо околните и мен самата и непростимите постъпки на околните спрямо мен. Колкото и скептицизъм да имаше у мен, не се отнасях скептично към едно-дивата природа притежаваше изумителна яснота и аз бях част от нея.”

“Вече не се чувствах като пълна глупачка. Нито пък като горда амазонска царица. Чувствах се силна, смирена и приютена-сякаш и аз бях в безопасност в този свят.”