Вече шест години се лутам в дебрите на родителството, но още
не мога да свикна с начина, по който се говори на децата по нашите географски
ширини. Особено когато съм из кварталните детски площадки, се стресирам от изказа и поведението на
повечето родители. Често си мисля, че ако на мен някой ми говореше по този начин, щях да бъда много фрустрирана и подтисната. Реших да събера тук някои знаменателни фрази, които, струва
ми се, участват във възпитанието на почти всяко българско дете. Изключих тези за "лошото дете" и "няма да те обичам, ако...", защото ми се струва и се надявам силно, че изчезват постепенно от употреба.
1. "Виж това
дете как …, а ти …", "Всички други деца…, само ти …"
Има нещо дълбоко унизяващо в сравняването на децата едно с друго
сякаш са плодове на сергия. Още по-лошо е, че публично направеното
сравнение обикновено е в полза на чуждото дете. Въобще на детската площадка
винаги цари двоен стандарт, който, парадоксално или не, е в ущърб на
собственото дете . Например, ако то се протегне към чужда играчка, тя веднага
му се взима, но ако чуждо дете вземе неговата играчка, всичко е наред и трябва
да бъде оставено да си поиграе с нея. Ако възникне спор между деца за играчка,
всяка майка застава на страната на чуждото дете. Като че ли показно и с всички
средства у децата се насажда позицията "Аз не съм добър, ти си добър"
( по теорията за транзакционния анализ на Т. Харис), с всички възможни
последствия от това.
2. "Ще
паднеш", "Ще се удариш"
Първосигналното изречение, което се изстрелва във всяка
заплашителна ситуация, за да се предотврати падане, осакатяване и ходене до
Пирогов. Колко реална обаче е преценката ни за опасността и къде започва нашият страх? Трябва да призная, че в 90 % от случаите, когато съм я
употребявала (грях ми на душата), не съм била права и предприета въпреки волята
ми, въпросната маневра се оказва безопасна. Трудно е да си го признаем, но
детето преценява възможностите си доста добре или пък просто ги тества, за да
ги опознае още по-добре, и всъщност рядко, доста рядко е необходимо да се
намесваме. Затова пък със сигурност не е добре да насаждаме у него страх в
ситуация, която реално не го заплашва.
3. "Казах ли ти,
че …"
Тържествуваща фраза, запазена за моментите, когато предупрежденията към детето са били погазени от него, а мрачните прогнози
са се сбъднали. Още помня колко мразех тези думи като малка - демонстрираха
превъзходството на възрастния и ми отнемаха правото да греша и да нося
последствията от грешките си. Неуспехът обаче е важна част от жизнения опит и
без него не е възможно да формираме уменията си. Да оставим детето си
да греши, без да му натякваме за това, е важна и смислена част от възпитанието
му.
4. "Защо"
"Защо"-тата изобилстват на детската площадка –
"Защо го удари?", "Защо плачеш?", "Защо направи
така?", "Защо си такъв?" и абсолютният ми фаворит "Защо си играеш така?", изречено
с характерния за тази фраза възмутен тон. Ясно е, че това не е въпрос, който
да генерира отговор – няма как едно дете на 1-2-3 години да обясни поведението
си и да отговори на толкова сложен въпрос. Отговор не се и чака, чакат се срамът и вината, които провокират
"Защо"-тата..
Питам се дали не е време групово и като общество да осъзнаем посланията зад думите, които казваме на децата си и да решим дали искаме да ги научим на страх, покорство, отчуждение, срам, вина или на нещо друго? Мисля, че е време да "сменим плочата" и да изковем нови фрази в комуникацията с децата си, за да бъде тя наистина комуникация-двустранен процес, базиран на взаимно уважение и желание да изслушаш позицията на другия.