За красотата, с мисъл

Винаги съм се удивлявала над житейския факт, че жените инвестират такава огромна част от времето, енергията и мислите си във външността си. В същото време мъжете щастливо и необезпокоявано нехаят "как изглеждат" и съжителстват успешно с бръчки, стрии, мазнини и въобще с каквото природата ги е дарила. Макар самата аз да съм общо взето подмината от тревогата около външния си вид и от желанието да го подобрявам с всички възможни средства, ми е много интересно как и защо те са се загнездили в женското съзнание. Книгата на Наоми Улф "Митът за красотата"(The Beauty Myth) (1991) ми помогна да подредя мислите си в тази посока. Тя разглежда социално-културните измерения на женския стремеж към красота. Защото макар да изглежда лично решение, избор и нужда, той се поражда, развива и подхранва в една култура, която налага ясни представи и стандарти за женска красота, съвкупността от които Наоми Уолф нарича "мита за красотата".

Съвременната красота

Съвременната култура е свръхфокусирана върху женското тяло по начин, който подхранва неравнопоставеността между мъжа и жената-защото не е върху мъжкото. Социалната перцепция за жената е доминирана от представата, че жената трябва да бъде преди всичко красива. Визуалните медии заливат аудиторията си с поток от образи на женски лица и тела, сякаш най-естественото нещо на света е женското тяло да е на показ и подложено на обсъждане. Косата, ноктите, кожата, коремът на жените и т.н. - разголено и накъсано на парчета, женското тяло е предмет не само на реклами, но и на предавания и статии, които съветват и навлизат "в дълбочина" в темата. 

Цялостното внушение на културата ни е, че "женското тяло се нуждае от …изкуствено създадени средства за усъвършенстване" (Н. Улф). Десетки хиляди продукти, процедури и техники идват на помощ на жената, която иска да заличи следите от възрастта, от раждането, от умората и стреса, да премахне окосмяването, бръчките и мазнините си. Съществуването на ясни стандарти за външния вид отслабва телесните граници на жените до толкова, че прави социално приемливи всякакви инвазивни и болезнени процедури за разкрасяване. "Трай, бабо, за хубост", както казваме ние - разбира се, на дядото не му се налага.

Съвременната красота е "поддържаната" красота-плод на усилията, времето и паричните средства на жените, доказателство за усърдие и послушание. Тя е нещо, което трябва да се пришие върху оригиналното женско тяло, за да може жената да се чувства добре–приета от обществото и от себе си. Без съмнение две са главните цели на всяка "уважаваща себе си" жена-да е слаба и да изглежда млада.

Дали и колко са слаби, как да поддържат теглото си и как да отслабнат са централни теми в мисленето и общуването на голяма част от жените. Дори и да не е осъзната тревогата по отношение на "слабостта", тя винаги присъства и тайно подронва женската увереност. Култът към слабото женско тяло изцежда физически и психически жените, но безспорно най-уродливата негова проява са хранителните разстройства-анорексия и булимия, които често взимат жертви. Самата Наоми Улф е бивша анорексичка и особено покъртително описва гладуването и последиците от него.

Както твърди Наоми Улф, слабото женско тяло не е естетически идеал, а социално и политическо решение, което налага покорство, страх, безсилие. Страхът да не надебелеем е израз на женската тревога по отношение на пространството, което заема жената. Kакто културата, така и нашето самочувствие предписват, че то трябва да е възможно най-малко. Оттам и лишаването от храна се превръща в акт на психологическо и социално самоограничаване-"жените не се чувстват достойни за достатъчно храна, защото те са научени да живеят с по-малко от това, което имат нужда, съгласно традиция, предавана от безкрайно много поколения майки."(Н.Улф)

Почти наравно с изискването за слабостта на женското тяло е това то да изглежда младо и стегнато. Страхът от остаряване белязва живота на жената и я прави роб на "анти-ейдж" индустрията, която обещава "чудото" на вечната младост. Остаряването на жената не трябва да й "личи"-на старостта се гледа като на недъг, порок, естетическо и морално прегрешение.

Остаряването обаче е и съзряване, то е увереност, опит, гъвкавост. Когато преминаваш през живота и се учиш от него, най-естественото нещо на света е да се променяш и това да личи. Времето и опитът са особено голям актив за жените, защото им позволяват да се отърсят от чуждите очаквания и стереотипите, които белязват възпитанието им в много по-голяма степен от това на мъжете. Наскоро 71-годишната Изабел Алиенде сподели усещанията си по повод възрастта си - "Какво спечелих? Свобода - вече нищо не трябва да доказвам. Не съм заложник на идеята коя съм била, коя искам да бъда или каква очакват да бъда другите. Вече не се налага да се харесвам на мъжете …Чудесно е да се освободиш. Трябваше да започна по-рано." В същото време обаче  тя казва "за суетна жена като мен е много трудно да остарява в тази култура. Вътрешно се чувствам добре, очарователна, съблазнителна, секси. Никой друг не вижда това. Невидима съм. ".Тъжно е, че точно жените, които имат какво да кажат, са най-малко присъстващи в общественото пространство. Култът към младостта идеализира неопитната и лесна за манипулиране жена. Той е механизъм, който прави женската увереност невидима. Страхуващата се от остаряване жена всъщност не се бори с възрастта, а с естествено настъпващата й в живота освободеност и увереност, с които не знае как да борави, защото културата и обществото не са я подготвили за тях. 

Култът към младостта обрича жената на битка с времето и по този начин на вечна неприсъственост – тя е или уплашена от приближаващата старост или носталгична към младостта. И не на последно място, като стигматизира и наказва с невидимост старостта, той пречи на обмена на знания и мъдрост между млади и стари жени.

Себевъзприемане

Дали и колко точно е хубава е отправна точка в мисленето на жената за самата себе си-един безкрайно несигурен и повърхностен фундамент, разклащан от времето, промяната в тенденциите, смяната на гледната точка. Жената има нужда да "се чувства" красива и това поставя самооценката й в зависимост от реалния или интернализиран чужд поглед. 

Съвременната представа за красота продължава дългата традиция в западните общества жените да се (само)възприемат като изначално несъвършени и поддържа ниската самооценка на жените. Масовата култура "ни учи да предпочитаме "красивата маска" пред собствените си лица и тяло"(Н.Улф) и насажда отчуждение от собственото тяло. От друга страна, "жените са възпитавани да се идентифицират много повече с тялото на мъж или дете…отколкото със своето собствено"(Н.Улф). Съответно повечето жени носят в себе си дълбоко неудовлетворение от тялото си и не харесват поне няколко части от него. Както казва Наоми Улф, "съвсем здрави жени могат да са по-малко удовлетворени от телата си, отколкото са хора с недъзи".

Няма как проблемната връзка с тялото да не се отрази върху сексуалността на жената. Наоми Улф говори за "инверсия на женската сексуалност", която е обърната не навън, а навътре-към представата, че сме харесвани и желани-"Това, което научава малкото момиче не е желанието за другия, а желанието да бъде желано.

Социални последствия

Разглеждайки историята на жените, Наоми Улф твърди, че след големите победи на феминизма (извоюването на право на глас, легализирането на аборта и свободната продажба на контрацептивите) жените правят крачка назад, като се предават на "мита за красотата". "Как жените изглеждат е толкова важно, защото това, което казваме, не е." Макар и външно спечелили свобода и равноспоставеност, ние продължаваме да робуваме на стереотипи, да живеем и възприемаме себе си съгласно чужди стандарти, да потъпкваме уникалността си. В чисто социален план митът за красотата запраща жената в пространството на телесното-храната, разкрасителните процедури, модата, пазаруването. Tова поддържа женската мисъл на повърхността и й предоставя ограничен набор от средства за себеизразяване и възможности за изява. 
 
Извън темата за красотата Наоми Улф отбелязва, че все така във възпитанието на жените се насажда идеята за "опасностите" на света и застрашеността на жената от всички форми на насилие. Съответно, огромни територии от социалното пространство продължават да са затворени за жените като опасни и неподходящи. Дори и да се приеме, че "мястото" на жените вече не е вкъщи, жените все така имат отредени места, сигурни и одобрени.

Отношения с мъжете

Макар привидно да обслужва мъжете, съвременният идеал за женска красота в действителност разделя половете по един трудно преодолим начин. Той подменя реалната жена с една красива маска и последиците от това маскиране затрудняват пълноценните отношения между мъжа и жената. 
 
В едни романтични отношения дефицитът на самоуважение и себеприемане от страна на жената изправя мъжа пред непосилната задача да ги компенсира. От мъжа се чака всичко-комплименти, подаръци, харесване, безусловно одобрение, подкрепа, романтика, внимание, непрекъснати доказателства за любов, постоянство и сериозност. Всичко това трябва да запълни "черната дупка на себеомразата" (Н.Улф) и да заличи усещането за невидимост на реалната жена. По тази причина женската позиция в повечето хетеросексуални връзки е на  искащия, а мъжът защитно заема позиция на безразличие и отбягване, за да устои на напора на женските очаквания.

Отношения между жените

Може би една от най-неприятните последици от свръхфокусирането върху женската красота е съревнованието и отчуждението между жените, които той поражда. "Мисленето за красотата учи жените да подхождат една към друга като към врагове" (Н. Улф). В семейството си и извън него момичетата рано се приучват да се сравняват по красота и това отравя отношенията им една с друга. Разделяйки ни на красиви, хубави, грозни, дебели, слаби, млади и стари, митът за красотата насажда завист и омраза там, където може да вирее подкрепа, приятелство, съпричастност. Чуждата красота и достойнство се възприемат като заплаха, защото подронват крехките основи на собственото усещане за ценност. 

Отвъд мита за красотата

Важно е да се изтъкне, че Наоми Улф не отрича стремежа към красота, а масовото разбиране за нея в културата ни. Тя призовава за предефиниране на разбирането ни за красота, така че то да е не-йерархично, не-насилническо, не-състезателно и говори за скритата зад чертите одухотвореност на човешкото лице и за красотата на остаряването. Една разкрепостяваща дефиниция за красотата със сигурност би ни приближила повече към себеприемането, смелостта, сексуалността ни, би направило отношенията ни и с двата пола по-дълбоки, съпричастни и интензивни. В тази връзка Наоми Улф изказва една много интересна идея-че под мита за красотата и под социалния натиск за хетеросексуалност вирее силно взаимно привличане между жените. Идея, която споделям изцяло, но за това друг път :).


Любими моменти

So good and evil become thin and fat, fighting for the woman' s soul.

The female body is always in need of completion, of man-made ways to perfect it.

To live in a culture in which women are routinely naked where men aren't is to learn inequality in little ways all day long.

What women look like is considered important because what we say is not.

The more legal and material hindrances women have broken through, the more strictly and heavily and cruelly images of female beauty have come to weigh upon us.

Aging in women is "unbeautiful" since women grow more powerful with time, and since the links between generations of women must always be newly broken.

Beauty's self-consciousness is intended to hover at skin level in order to keep women from moving far inside to an erotic center or far afield into the big space of the public realm.

 

Few women have a strong sense of bodily identity and the beauty myth urges us to see a "beautiful" mask as preferable to our own faces and bodies.

Solidarity is hardest to find when women learn to see each other as beauties first.

 

consumer culture depends on maintaining a broken line of communication between the sexes and promoting matching sexual insecurities.

The beauty myth keeps a gap of fantasy between men and women.

there is a secret "underlife" poisoning our freedom; infused with notions of beauty, it is a dark vein of self-hatred, physical obsessions, terrors of aging, and dread of lost control.

 

Culture stereotypes women to fit the myth by flattening the feminine into beauty-without-intelligence or intelligence-without beauty; women are allowed a mind or a body but not both.

What little girls learn is not the desire for the other, but the desire to be desired.

 

We do not have to spend money and go hungry and struggle and study to become sensual; we always were. We need not believe we must somehow earn good erotic care; we always deserved it. Femaleness and its sexuality are beautiful.

When men and women look at one another beyond the beauty myth, it will bring greater eroticism between the sexes as well as greater honesty.

 

The maturing of a woman who has continued to grow is a beautiful thing to behold.

Hostile competition can often be proof of what our current sexual arrangements repress: our mutual sexual attraction. If women redefine sexuality to affirm our attraction among ourselves, the myth will no longer hurt. Other women's beauty will not be a threat or an insult, but a pleasure and a tribute.

A woman wins by giving herself and other women permission-to eat; to be sexual; to age; to wear overalls…A woman wins when she feels that what each woman does with her body – unforced, uncoerced-is her own business.

До село Златолист в сезона на златните листа

Цяла България е осеяна с неизброимо много църкви, манастири и параклиси, но те имат разнородна и не дотам щастлива съдба. Една част са безнадеждно забравени и полуразрушени. Други са обект на туристически интерес и търговия и равнодушни тълпи от хора се стичат към тях, за да се снимат в двора им и да си купят сувенир. Малка част от храмовете и манастирите в България обаче са все още живи като действащи места за поклонение, молитва, връзка с Бог.  

Преди една година съдбата ни заведе на едно такова място-малък параклис на няколко километра от село Пирин. Макар и встрани от селото, параклисът "Св. Дух" и районът около него бяха изключително облагородени и поддържани-с навес, кошчета, тоалетни, чешми, иконостас. От местните хора научихме, че на празника на храма по традиция там се събират хора от селото, празнуват и остават да спят. Никой не можа да ни каже откога е параклисът, но беше очевидно, че това беше едно все още живо място и престоят ни там беше умиротворяващ и замислящ за всички ни.

Тази есен посетихме още едно "живо" място, за което бяхме научили точно край параклиса до село Пирин - храма в село Златолист. Храмът е известен най-вече покрай живялата там Преподобна Стойна, за която се твърди, че е била свята жена и е лекувала местните хора подобно на Ванга. Говори се, че самата Ванга е смятала Преподобна Стойна за своя предшественичка и силата й-за три пъти по-голяма от нейната собствена. На Преподобна Стойна се приписват многобройни чудеса и пророкувания, но изглежда, че основната причина за славата е била грижата й за местните хора, за болни и страдащи.

Асфалтовият път от Мелник до Златолист е идеален за каране на колело-спокоен и красив, предоставя един особен поглед към Пирин. Минава се през малки закътани селца в подножието на планината. Пеша до село Златолист може да се стигне от Роженския манастир и от Мелник – разстоянието и до двете места е 5 километра. Чудесно място за спокойна почивка, а защо не и за палаткуване. 

Храмът се казва "Св. Георги Победоносец", но следите от култа към Преподобна Стойна са навсякъде-надписа пред портата, картини с образа й, напомнящи икони, малка книжка за живота й, стаята, в която е живяла, монументалния и окичен с цветя неин гроб зад църквата. Дворът също е впечатляващ-огромен чинар, до който хората се молят и където оставят листчета с молбите си, люлки и пързалки за децата.

Макар да е починала в далечната 1933 година, Преподобна Стойна явно е оставила дълбока следа в съзнанието на хората. Удивително е как въпреки че няма никакви писмени свидетелства за думите и делата й, вярата в святостта й е просъществувала през годините и през поколенията. Устното предаване, тази най-ранна и най-древна форма на обмен между хората, очевидно е по-убедително и по-впечатляващо от всяко евангелие и всяка книга. От друга страна, мисля си, че култът към Стойна е израз на нуждата на обикновените хора божественото да бъде "преведено" в истински човешки образ, по-близък и по-реален от Христос. На нуждата божественото да се открива тук и сега, близо до нас, сред живите и себеподобните. 

Няма как да не направя паралел с думите на Петър Дънов - много често той говори за това, че хората са проводник на божественото. "Всеки човек всякога трябва да бъде проводник. Носете идеята, че трябва да бъдете проводници на Божественото, но не на човешкото."" Работете върху своя ум, сърце и воля, организирайте техните сили, за да станете проводници на Божията мисъл, на Божествените идеи." Ето това е живата вяра-да знаеш, че божественото е в теб и в хората около теб, да го разпознаваш и да го почиташ.  

Разбира се, официалната религия отрича и винаги ще отрича този аспект на вярата. Интересното в случая обаче е, че за разлика от Ванга и Дънов Преподобна Стойна не е отхвърлена официално от Българската православна църква-по-скоро почитането й е мълчаливо разрешено. Може би решаващо в случая е това, че тя е живеела и е служела в църквата. В двора на църквата гробът на Преподобната Стойна е редом с този на свещениците, а книгата за живота й е издадена с помощта на свещеник. Едно рядко срещано мирно съжителство на религията с народната вяра. Едно място, в което човек естествено и неизбежно се изпълва с почит, смирение, надежда. Дано да остане такова.