Село Манастир

Село Манастир ми звучеше притегателно дори и преди да разбера, че е най-високото обитаемо село в България, но след като научих този факт веднага влезе в пре-дългия ми списък ми с набелязани места за посещаване. Разбира се, не си направих труда да разбера нещо повече от това, и в сгодния момент между коледните и новогодишните празници се насочихме семейно натам. 

Селото е разположено на южния склон в Преспанския дял на Родопите, на респектиращата надморска височина от 1460-1600 метра. Не, не се шегувам, границите наистина са толкова широки и това се дължи на изключително стръмния склон, върху който е разположено селото, изкачването на който е добра тренировка за всеки софийски търтей като мен.

Настанихме се в къща за гости Пехливанови и не съжалихме, тъй като там имаше всичко необходимо за удобството и приятното ни прекарване. Чисто архитектурно, Манастир не предлага кой знае какво, тъй като е сравнително ново, модерно село-възникнало е през 1890 год. За сметка на това обаче в него кипи живот-например има активно работещ магазин, което хич не е малко. Основната прелест на селото са местоположението му, което предлага многобройни възможности за разходки в планината, и планинския климат. На фона на градското безснежие там открихме сняг и радостта на децата беше неописуема.

Накъде може да се насочи човек в планината, ако изходната му точка е село Манастир? Ние открихме три възможни посоки:

1.Екопътеката "Св. Дух", коята преминава през няколко параклиса и през водопада "Св. Дух" . Както и целия район около село Манастир, пътеката е изключително благоустроена и в поддържана. Има многобройни пейки и масички, чешми, дървени стълбички и парапети, кътове за отдих. Параклисите са в добро състояние, но са заключени. Пътеката е кратка и до самия водопад се стига за не повече от 20-тина минути. Водопадът е разположен долу в гората, на усойно и прохладно място.

 2. Пътят до местността Хайдушка поляна, на 6-7 км. от село Манастир. Пътят е принципно проходим за висока кола или джип, но беше заледен и опасен и най-вероятно е такъв през по-голяма част от времето, предвид надморската височина и температурата. Не тръгнахме по този път, тъй като с децата нямахме шанс да стигнем далече.

3. Качване на връх Свобода (1915 м)
За разлика от Хайдушки поляни, върхът се оказа достъпна цел за нас. Изходната ни точка беше хижа Свобода, до която може да се стигне с кола. Оттам до върха се стига по многобройни, (според сина ми 584) стъпала. Гледката наистина си струва-ширналите се Родопи спират дъха и мисълта, и човек се изпълва от онова усещане за безвремие, спокойствие и досег с вечността, което толкова усърдно избягваме в ежедневния си живот.

На върха има малък параклис, който, според надпис, пази останките на Момчил войвода. По-късно разбирам, че на върха се е намирало и древнио тракийско светлище. Пътят до върха минава пък през мистериозно "облечена" гора-покрити с части от дрехи клони на дървета. Смътно си спомням, че съм гледала по телевизията за този древен обичай, без да помня смисъла му, и че той беше представен като част от тракийската, или при всички положения, езическата традиция. Ето как изглежда въпросната гора:

  Родопите, винаги мистични, винаги отварящи нови хоризонти за духа и мисълта-как да не ги обича човек и да не изпитва желание да се връща отново и отново тук, в преклонение пред природата, историята и най-вече пред тяхната взаимна преплетеност.

Различният глас на Керъл Гилиган

Книгата „С един различен глас: психологическата теория и женското развитие“ на Каръл Гилиган не е преведена на български и най-вероятно няма да бъде, но пък част от критиките срещу нея като един от значимите текстове на твърде оспорвания „феминизъм на различието“ са достигнали до тук (вж. сборника „Време за жени“). Разбира се, „С един различен глас“ предхожда хронологически и идейно далеч по-сложния постмодерен феминизъм и няма как да удържи критиките му, но пък предлага интересни и значими идеи, които все още са в обращение и не са изчерпали напълно релевантността си. Това важи с особена сила за българските условия, където този етап от развитието на феминизма е почти непознат, но още повече-неизживян, така че нищо не пречи със закъснение от почти 50-тина години да му се порадваме. Ценен е и богатият емпиричен материал на книгата (многобройните откъси от интервюта с жени, в които те говорят за много интимни и драматични преживявания), който дава усещане за топлота и разбираемост и прави книгата достъпна и за неспециалисти.

Важно е да се уточни, че „С един различен глас“ е преди всичко психологически текст, в който въпросът за социалните или културни условия не се засяга, но пък в който ясно се виждат психологическите белези на една историческа подчиненост. Въпросът за женската психология е, от една страна, свръхексплоатиран, но от друга, много щекотлив и пълен с подводни камъни, но тя има потенциала да допълни, разшири и задълбочи визията за онази цялостна, многообразна и продължителна опресия, на която са били и са подложени жените, независимо от местоположение, раса и социален произход. Премерено и без груби, крайни обобщения в книгата си Гилиган се движи леко и елегантно между думите на респондентките си, различни психологически теории (основно на Ериксън, Фройд и на Колбърг), класически феминистки призиви и литературни произведения, и това прави текста четивен, разбираем и разнообразен.

Както личи и от заглавието, женските гласове са основна тема на книгата на Гилиган и под това тя разбира начина, по който жените изговарят мислите и опита си. Нейната теза е, че жените трудно чуват и изговарят собствения си глас, за сметка на заглушаващото изобилие от чужди гласове. В предговора от 1993 год. Гилиган говори за „силата на един вътрешен глас, който се сблъсква със способността на жените да говорят“ и за наблюдението си, че „жените често усещаха, че е опасно да кажат или дори да знаят това, което искат или мислят-обезпокояващо за другите и следователно носещо със  себе си заплахата от изоставяне или отмъщение“. Трудностите на жените да намерят своите гласове и да ги изговорят публично се проявяват в съмнения в себе си, в зависимостта от чужди мнения и оценки и честото пребиваване в това, което една от интервюираните в книгите жени нарича "блатото на несигурността".

В развитиен план Гилиган полага възникването на „дисоциация на женските гласове от женския опит“ в юношеството, когато според нея се случва мистично изчезване на женската същност чрез изграждането на един подземен свят и формирането на „това усещане да живееш най-дълбокия си живот под повърхността“(Джоан Дидион). Това, между другото, е тема, която е успешно напипана и от Клариса Пинкола Естес, авторката на "Бягащата с вълци".

За Гилиган въпросът за гласа и говоренето има интерперсонален характер, защото „говоренето зависи от слушането; това е изключително релационен акт.“, а "гласът е мощен психологически инструмент и канал, свързващ външните и вътрешните светове". "Говоренето и слушането са форма на психическо дишане.“, казва ясно тя и с това ясно заявява значимостта на разглеждания от нея проблем.

Дали наистина на жените са по-познати усещането, че не знаеш какво искаш, трудностите в чуването или изразяването на собствения глас, използването на гласа за скриване, а не за изразяване на вътрешния свят? Каква е причината за това? Как се случва това самозаглушаване?

Чрез отговорите на респондентките си Гилиган обрисува една специфична женска ситуация, в която ключови са съзнанието за взаимосвързаност между Аз и другите, етиката на грижата, но и това, което още Вирджиния Улф разпознава и назовава като deference-поставянето в по-ниска позиция спрямо другите, прекомерното съобразяване с чуждите ценности и мнения. Своеобразна изходна точка за женското развитие е йерархичното отношение между Аз и другите, в което Аз има подчинена позиция, и именно тази социална и морална позиция е източник на конфликти, кризи и трудности в развитието. „Женското покорство (deference) се корени не само в социалната подчиненост, но и в същността на моралната загриженост на жените. Чувствителността към нуждите на другите и приемането на отговорността за полагането на грижа карат жените да се вслушват в гласове,  различни от техния, и да включват в преценката си други гледни точки.“ Така менталната позиция на обърканост и разпръскване на преценката е пряко свързана със стремежа за съхраняване на взаимоотношенията с другите, със страха от нараняване, страха от изолация и изоставяне, желанието за избягване на конфронтация.

 

Централен морален проблем за жените, според Гилиган, е конфликтът между себе си и другите, а изходът е извървяването на пътя към грижата за себе си, „откритието, че откликването към себе си и към другите са взаимносвързани, а не противоположни“, зачитането в моралните избори както на чуждите позиции, така и на собствената. Това изисква преосмисляне и разграничаване на гласа на традиционната женственост, който дефинира Аз-а и оценява неговата стойност въз основа на способността за грижа. Изискванията на женствеността налагат своите ограничения върху директната експресия, правят жените уязвими на вечната критика за егоизъм, несигурни в собствената ценност и значимост, склонни да изоставят себе си в моменти, когато са изоставени от другите. 

В заключение, няма как да не призная, че Гилиган е твърде мека и социално-безкритична за моя вкус, но въпреки това не мога да не изпитвам респект към нея като учен, който утвърждава феминизма в психологията, и то посредством емпирични изследвания, а не на базата на чужди теории. Феминистката психология е непозната в България дисциплина, но тя има свои добре изградени теоретически и практически основания и може би, може би някой ден ще намери своите корени и поддръжници и тук.