Теодора Димова "Влакът за Емаус"

В наши дни вярата е захвърлена в ъгъла на душата ни, не знаем как да говорим за нея и сe страхуваме да го правим, за да не изглеждаме странни и "ненормални". Затова е истинско чудо човек да попадне на роман като "Влакът за Емаус"-книга, в която се говори за вяра, Бог, Христос, църква, смирение и покаяние по един емоционален, истински и в същото време модерен начин. Вълнуваща и силна книга, която разголва отчуждението и неудовлетвореността на съвременния човек и ги претворява в любов, взаимност, единение, радост по един почти мистичен начин. Пътят до там и мостът към нас самите е автентичният религиозен опит, все по-рядък, все по-трудно достъпен и все по-необходим в нашето духовно празно време.

Лично за мен, прочитът на книгата беше разтърсващо преживяване и докосна много съкровени места в мен. Особено интересно ми беше преживяването за църква, защото по някакъв начин примири противоречивите ми усещания спрямо нея. От една страна, винаги съм била привлечена от църквата, но от друга, конкретните нейни прояви ме оттласкват далеч, далеч ... Но както пише във "Влакът за Емаус" "всичко е в тази заедност на човешките същества и това означава църква, точно това е църквата, единствено това е църквата, а не пространството на храма, не паленето на свещи в храма, не усамотението в храма, защото колкото по-разединени и отчуждени са хората, толкова по-изплашени и безутешни са"

Други любими моменти са:

"смирението боли…най-много от всичко боли смирението, особено когато трябва да приемем собствените си грешки…"

"болката ще се претвори в радост така, както болестта се претворява в здраве"  

"непостоянството в човешките отношения причинява най-голямата болка … непостоянството е разкъсване на телата ни, непостоянството е част от нас, само любовта заличава непостоянството, само тя преодолява разкъсването."

"Господ ни се разкрива, когато най-малко го очакваме, тогава той ни изпраща своите неописуеми и величествени знаци"

"никой, никой не ни беше казал, че плачът може да е пречистващ и просветляващ отвътре, че сълзите могат да се превърнат в благодатни, възраждащи, възкресяващи, че страхът, паниката, безнадеждността, отчаянието могат да бъдат прогонени и на тяхно място да дойдат успокоението и радостта, чудодейното умиротворение от падането пред Христос, когато сме най-слаби, когато сме на дъното, когато се строполяваме пред него в най-голямото си отчаяние, когато Му казваме, че не можем, не можем, не можем така, тогава прогонваме страха и претворяваме отчаянието в надежда, безутешността в радост. "

"Църквата в България се е обезцърковила…Загубила е духа на Христос"

"покаянието е скръб, пропадане, мъка заради грозното и срамното в нас, с което не можем и не можем да се преборим, заради чернилката в нас, която отравя живота ни, но в истинското покаяние радостта надделява над скръбта, в него ние се окъпваме, окъпваме душите си, защото през него ние се приближаваме до царството Божие"