Феминизъм за напреднали - Джудит Бътлър

Прочитът на феминистката класика "Безпокойствата около родовия пол" ("Gender trouble") на Джудит Бътлър безспорно е интелектуално предизвикателство за всеки не-философ като мен, но ползите и радостите от него са така многобройни, че книгата определено си струва напъна. Едно от поразителните неща в тази книга е изключителнo стабилния теоретичен фундамент-Бътлър едновременно стъпва върху и преразглежда идеите на Моника Витиг, Юлия Кръстева, Люс Иригаре, Жак Лакан, Симон дьо Бовоар, Леви-Строс, Гейл Ръбин и други. Преди всичко обаче, Бътлър прави един фукоянски и неизбежно критичен прочит на феминистката теория, така че Мишел Фуко е на всяка страница в този текст. Имах късмета да прочета първата част на "История на сексуалността" на Мишел Фуко преди "Безпокойствата около родовия пол" и колкото и да съм встрани от този начин на изразяване и писане, ми стана ясно, че идеите му няма как да не преобърнат феминистката теория такава, каквато е била преди него. Е, Бътлър е тази, която се е захванала с това нелеко начинаниие и го прави по наистина безупречен начин.

Освен с теоретичната си подкованост Бътлър ме респектира и плени и с бунтарския си устрем и неизменното усилие за търсене на възможности за "подриване" на наложените смисли, понятия, йерархии, за внасяне на безпокойство в установения порядък с ясното осъзнаване, че "властта не може да бъде отнета, нито отхвърлена, само разгръщана по нов начин." В крайна сметка този текст ми даде подстъп към постмодернизма през свръх-интересната и натоварена със смисли, значения и последици джендър тема. И да, определено вече се припознавам в и чрез постмодернизма :).

Радикална критика на идентичността

Бътлър провъзгласява идентичността за нормативен идеал и ефект от дискурсивни практики. Когато сме дефинирани/се самодефинираме като принадлежащи към определена категория, това е вид политически акт, процес на отричане на всички онези некохерентни и непонятни смисли, които не могат да бъдат обхванати от съответната идентичност. "Постулирането на идентичност е културно ограничен принцип на порядък и йерархия, регулативна фикция."

По същата логика субектът като кохерентен, стабилен, смислен, цялостен-демек личност, разположена удобно в съответното кохерентно и смислено тяло, е политически конструиран чрез политика на легитимиране и изключване на неподлежащото на легитимация. Кохерентният субект се стабилизира и заздравява чрез бинарното разграничение външно-вътрешно, което трябва да създаде една невъзможна непроницаемост и се поддържа с усилие за целите на регулирането и контрола. Локализирането на причинността и смислеността в един дълбоко-интимен и нейде скрит Аз е изцяло политически акт, който старателно прикрива произхода си. Автономизирането и овътрешноствяване на Аз-а, за което пледира съвременната култура, полагането на смисъл и тежест в едно (празно) вътрешно пространство, е изфабрикуван продукт на дискурса на индивидуализирането, който търси особен и интимен смисъл на индивидуалното човешко съществуване.

Най-любимият ми цитат от книгата, отговор на много мои въпроси е: "Източникът на лична и политическа действеност е не вътре в индивида, а във и чрез сложните културни взаимодействия между телата, в които самата идентичност винаги се променя-където тя всъщност се изгражда, разпада и циркулира само в контекста на едно динамично поле от културни отношения".  
 
Пол и джендър


В съответствие с възгледите на Бътлър за идентичността са разбиранията й за джендър като ефект на политиките на идентичността. Джендър категориите по-специално са продукт на две големи дефиниращи институции-фалогоцентризъм (маскулинистко господство) и принудителната хетеросексуалност. Джендър е регулативна категория, която въвежда и заздравява властови отношения, съществува в едно властово поле.

Джендър, според Бърлър, е перформативен-конституиращ онази идентичност, каквато се твърди, че той е, чрез самите изразявания, които се смятат за нейни резултати. Чрез тези актове се затвърждава привидността на един (социално) полов Аз. Джендър е самият апарат за културно конструиране и той регулярно прикрива своите действия. Перформативната теория на Бътлър зачерква представата за изразяването, която предполага един кохерентен пол, който се разкрива. В по-широк философски план, това означава, че няма "правещ" отвъд правенето; правенето е всичко.

Друг важен момент от теоретичния принос на  Бътлър е критиката на разграничението пол-социален пол (джендър), в което тя припознава бинарните опозиции природа-култура и тяло-душа. Концепцията за социална конструираност на пола, въплътена в понятието джендър, изгражда отношение на доминиране и привилегироване на културата спрямо природата и по същество имитира концепциите за "природност" на пола. Употребата на джендър като опозиция на пол преповтаря посланието за детерминираност, но вместо биологията, културата се превръща в "съдба". Така се затвърждава идеята за кохерентност, стабилност и статичност на половите категории, както и "метафизичното" единство пол-джендър-желание. Дискурсът за "естествеността"/"природността", старателно разобличаван и критикуван от феминистките, прозира зад масовата употреба на понятието джендър в социалните науки, чрез която те се стремят да го отхвърлят.

Джендър не е механично насложен върху един предкултурен и предсоциален пол, а в някакъв смисъл те винаги са били едно и също нещо. Човешкото тяло е винаги вече окултурено, културен знак, върху него се наслагват смисли и проекции още преди (по)раждането му и то "никога не е свободно от една въображаема конструкция".  То е означаваща практика в едно културно поле на джендър йерархия и принудителна хетеросексуалност.

Критиката на разграничението пол-джендър в някакъв смисъл облекчава безуспешното търсене на преводен термин на български за чуждицата джендър и "пол" става приемлив термин и за него (освен за sex), разбира се с необходимите за контекста уточнения. Оттук нататък и в този текст "пол" се употребява вместо джендър.

Половете са произведени като ефекти на истинност на един дискурс относно първичната и устойчива идентичност. Полът е преди всичко "повтарящо се стилизиране на тялото, мрежа от повтаряни актове". Механизмът на конструиране на пола включва в себе си случайността на тази конструкция и именно тук се отварят възможности за преозначаване и промяна. Съществуват многобройни възможности за множене на половите конфигурации извън ограничителните рамки на маскулинисткото господство и принудителната хетеросексуалност. Полът е "отворен за разцепления, самопародиране, самокритика и за хиперболични показвания на "природното", които-в самата си преувеличеност-разкриват неговия дълбоко фантазмен характер". Полът е една норма, която никога не може да бъде напълно интернализирана и въплътена.

Ако за Моника Витиг възможностите за надмогване на пола са положение в хомосексуалността и в една войнствена спрямо половото обозначаване езикова стратегия, Бътлър визира по-конкретни и индивидуализирани актове (напр. обличането на женски дрехи от мъже, заиграването с мъжките и женски привидности в хомосексуалните двойки).

Хетеросексуалност и хомосексуалност

Във възгледите на Джудит Бътлър за хетеро/хомосексуалността има два изключително очарователни момента. Единият е разбирането й за хетеросексуалността едновременно като "принудителен закон, но и като комедия", "постоянна пародия на самата себе си". Нормативността и идеализацията на хетеросексуалността старателно прикриват следите на йерархията, асиметрията и нереципрочността във взаимоотношенията между половете. Хетеросексуалната връзка е истински сапунен мехур, в който потисничеството е удобно разположено. Асиметриите във възраст, ръст, образование, социална позиция, материален статус обичайно са в полза на мъжете и това има своите последствия за разпределението на властта, но този ефект рядко бива осъзнат. Огромен е приносът на гей и лесбийските изследвания (от които известна ми е, и то благодарение на Бътлър, единствено Моника Витиг) в посочване на принудителния и нормативен характер на хетеросексуалността, който остава трудно видим за тези, в чиито тела той е "успешно" вписан. Може би именно моментът на пукане на този сапунен мехур създава усещането за комедийния характер на хетеросексуалността, a  може би той е винаги наличен в ходовете за съхраняването му.

Същевременно Бътлър критикува опозицията хетеро-хомосексуалност, както и разбирането за хетеросексуалността като монолитна практика. Тя твърди, че "съществуват структури на психична хомосексуалност в хетеросексуалните връзки, както и структури на психична хетеросексуалност в лесбийските и гей сексуалност и връзки". Бътлър призовава към един "еротичен хаос", подривен спрямо съществуващия ред.

Критика на феминистката теория

Едно от нещата, които най-здраво ме държат във феминизма е критичният му дух, но това, че той е насочен не само навън, но и навътре, ме респектира допълнително.

Бътлър остро критикува боравенето на феминизма с категориите на идентичността и претенциите му за представителство. "Жените" не могат, според нея, безкритично да се смятат за субект на феминизма, а феминизмът трябва да се приеме и признае същностната непълнота, ограниченост и оспорваност на категорията "жени" и да се откаже от универсализиращите, империалистки претенции. "Феминистката критика трябва да изследва тоталитаризиращите претенции на един маскулинистки означаващ порядък, но също да остава самокритична спрямо тоталитаризиращите ходове на феминизма. Усилието да се идентифицира врагът като единичен по форма е преобърнат дискурс, който безкритично подражава на стратегията на потисника, вместо да предлага различен набор от термини." Единичният враг във феминистките критики има няколко проявления-"патриархат", "мизогиния", "сексизъм", "rape culture (култура на изнасилвания)" и тези думички пълнят феминистките текстове, като ги правят много настървени, но и много уязвими. Разбира се, тази употреба е политически обоснована, но рядко е коректна и ползотворна, и в наши дни феминизмът все още търси своите средства за действие. В допълнение, политическата употреба на една несъществуваща феминистка идентичност ("ние жените") трябва да бъде изоставена в полза на конкретни и целеви обединения - "Една отворена коалиция ще утвърждава идентичности, които алтернативно ще бъдат установявани и изоставяни, според моментните цели; тя ще бъде едно отворено обединение, което позволява множество сближавания и раздалечавания."

Село Манастир

Село Манастир ми звучеше притегателно дори и преди да разбера, че е най-високото обитаемо село в България, но след като научих този факт веднага влезе в пре-дългия ми списък ми с набелязани места за посещаване. Разбира се, не си направих труда да разбера нещо повече от това, и в сгодния момент между коледните и новогодишните празници се насочихме семейно натам. 

Селото е разположено на южния склон в Преспанския дял на Родопите, на респектиращата надморска височина от 1460-1600 метра. Не, не се шегувам, границите наистина са толкова широки и това се дължи на изключително стръмния склон, върху който е разположено селото, изкачването на който е добра тренировка за всеки софийски търтей като мен.

Настанихме се в къща за гости Пехливанови и не съжалихме, тъй като там имаше всичко необходимо за удобството и приятното ни прекарване. Чисто архитектурно, Манастир не предлага кой знае какво, тъй като е сравнително ново, модерно село-възникнало е през 1890 год. За сметка на това обаче в него кипи живот-например има активно работещ магазин, което хич не е малко. Основната прелест на селото са местоположението му, което предлага многобройни възможности за разходки в планината, и планинския климат. На фона на градското безснежие там открихме сняг и радостта на децата беше неописуема.

Накъде може да се насочи човек в планината, ако изходната му точка е село Манастир? Ние открихме три възможни посоки:

1.Екопътеката "Св. Дух", коята преминава през няколко параклиса и през водопада "Св. Дух" . Както и целия район около село Манастир, пътеката е изключително благоустроена и в поддържана. Има многобройни пейки и масички, чешми, дървени стълбички и парапети, кътове за отдих. Параклисите са в добро състояние, но са заключени. Пътеката е кратка и до самия водопад се стига за не повече от 20-тина минути. Водопадът е разположен долу в гората, на усойно и прохладно място.

 2. Пътят до местността Хайдушка поляна, на 6-7 км. от село Манастир. Пътят е принципно проходим за висока кола или джип, но беше заледен и опасен и най-вероятно е такъв през по-голяма част от времето, предвид надморската височина и температурата. Не тръгнахме по този път, тъй като с децата нямахме шанс да стигнем далече.

3. Качване на връх Свобода (1915 м)
За разлика от Хайдушки поляни, върхът се оказа достъпна цел за нас. Изходната ни точка беше хижа Свобода, до която може да се стигне с кола. Оттам до върха се стига по многобройни, (според сина ми 584) стъпала. Гледката наистина си струва-ширналите се Родопи спират дъха и мисълта, и човек се изпълва от онова усещане за безвремие, спокойствие и досег с вечността, което толкова усърдно избягваме в ежедневния си живот.

На върха има малък параклис, който, според надпис, пази останките на Момчил войвода. По-късно разбирам, че на върха се е намирало и древнио тракийско светлище. Пътят до върха минава пък през мистериозно "облечена" гора-покрити с части от дрехи клони на дървета. Смътно си спомням, че съм гледала по телевизията за този древен обичай, без да помня смисъла му, и че той беше представен като част от тракийската, или при всички положения, езическата традиция. Ето как изглежда въпросната гора:

  Родопите, винаги мистични, винаги отварящи нови хоризонти за духа и мисълта-как да не ги обича човек и да не изпитва желание да се връща отново и отново тук, в преклонение пред природата, историята и най-вече пред тяхната взаимна преплетеност.

Различният глас на Керъл Гилиган

Книгата „С един различен глас: психологическата теория и женското развитие“ на Каръл Гилиган не е преведена на български и най-вероятно няма да бъде, но пък част от критиките срещу нея като един от значимите текстове на твърде оспорвания „феминизъм на различието“ са достигнали до тук (вж. сборника „Време за жени“). Разбира се, „С един различен глас“ предхожда хронологически и идейно далеч по-сложния постмодерен феминизъм и няма как да удържи критиките му, но пък предлага интересни и значими идеи, които все още са в обращение и не са изчерпали напълно релевантността си. Това важи с особена сила за българските условия, където този етап от развитието на феминизма е почти непознат, но още повече-неизживян, така че нищо не пречи със закъснение от почти 50-тина години да му се порадваме. Ценен е и богатият емпиричен материал на книгата (многобройните откъси от интервюта с жени, в които те говорят за много интимни и драматични преживявания), който дава усещане за топлота и разбираемост и прави книгата достъпна и за неспециалисти.

Важно е да се уточни, че „С един различен глас“ е преди всичко психологически текст, в който въпросът за социалните или културни условия не се засяга, но пък в който ясно се виждат психологическите белези на една историческа подчиненост. Въпросът за женската психология е, от една страна, свръхексплоатиран, но от друга, много щекотлив и пълен с подводни камъни, но тя има потенциала да допълни, разшири и задълбочи визията за онази цялостна, многообразна и продължителна опресия, на която са били и са подложени жените, независимо от местоположение, раса и социален произход. Премерено и без груби, крайни обобщения в книгата си Гилиган се движи леко и елегантно между думите на респондентките си, различни психологически теории (основно на Ериксън, Фройд и на Колбърг), класически феминистки призиви и литературни произведения, и това прави текста четивен, разбираем и разнообразен.

Както личи и от заглавието, женските гласове са основна тема на книгата на Гилиган и под това тя разбира начина, по който жените изговарят мислите и опита си. Нейната теза е, че жените трудно чуват и изговарят собствения си глас, за сметка на заглушаващото изобилие от чужди гласове. В предговора от 1993 год. Гилиган говори за „силата на един вътрешен глас, който се сблъсква със способността на жените да говорят“ и за наблюдението си, че „жените често усещаха, че е опасно да кажат или дори да знаят това, което искат или мислят-обезпокояващо за другите и следователно носещо със  себе си заплахата от изоставяне или отмъщение“. Трудностите на жените да намерят своите гласове и да ги изговорят публично се проявяват в съмнения в себе си, в зависимостта от чужди мнения и оценки и честото пребиваване в това, което една от интервюираните в книгите жени нарича "блатото на несигурността".

В развитиен план Гилиган полага възникването на „дисоциация на женските гласове от женския опит“ в юношеството, когато според нея се случва мистично изчезване на женската същност чрез изграждането на един подземен свят и формирането на „това усещане да живееш най-дълбокия си живот под повърхността“(Джоан Дидион). Това, между другото, е тема, която е успешно напипана и от Клариса Пинкола Естес, авторката на "Бягащата с вълци".

За Гилиган въпросът за гласа и говоренето има интерперсонален характер, защото „говоренето зависи от слушането; това е изключително релационен акт.“, а "гласът е мощен психологически инструмент и канал, свързващ външните и вътрешните светове". "Говоренето и слушането са форма на психическо дишане.“, казва ясно тя и с това ясно заявява значимостта на разглеждания от нея проблем.

Дали наистина на жените са по-познати усещането, че не знаеш какво искаш, трудностите в чуването или изразяването на собствения глас, използването на гласа за скриване, а не за изразяване на вътрешния свят? Каква е причината за това? Как се случва това самозаглушаване?

Чрез отговорите на респондентките си Гилиган обрисува една специфична женска ситуация, в която ключови са съзнанието за взаимосвързаност между Аз и другите, етиката на грижата, но и това, което още Вирджиния Улф разпознава и назовава като deference-поставянето в по-ниска позиция спрямо другите, прекомерното съобразяване с чуждите ценности и мнения. Своеобразна изходна точка за женското развитие е йерархичното отношение между Аз и другите, в което Аз има подчинена позиция, и именно тази социална и морална позиция е източник на конфликти, кризи и трудности в развитието. „Женското покорство (deference) се корени не само в социалната подчиненост, но и в същността на моралната загриженост на жените. Чувствителността към нуждите на другите и приемането на отговорността за полагането на грижа карат жените да се вслушват в гласове,  различни от техния, и да включват в преценката си други гледни точки.“ Така менталната позиция на обърканост и разпръскване на преценката е пряко свързана със стремежа за съхраняване на взаимоотношенията с другите, със страха от нараняване, страха от изолация и изоставяне, желанието за избягване на конфронтация.

 

Централен морален проблем за жените, според Гилиган, е конфликтът между себе си и другите, а изходът е извървяването на пътя към грижата за себе си, „откритието, че откликването към себе си и към другите са взаимносвързани, а не противоположни“, зачитането в моралните избори както на чуждите позиции, така и на собствената. Това изисква преосмисляне и разграничаване на гласа на традиционната женственост, който дефинира Аз-а и оценява неговата стойност въз основа на способността за грижа. Изискванията на женствеността налагат своите ограничения върху директната експресия, правят жените уязвими на вечната критика за егоизъм, несигурни в собствената ценност и значимост, склонни да изоставят себе си в моменти, когато са изоставени от другите. 

В заключение, няма как да не призная, че Гилиган е твърде мека и социално-безкритична за моя вкус, но въпреки това не мога да не изпитвам респект към нея като учен, който утвърждава феминизма в психологията, и то посредством емпирични изследвания, а не на базата на чужди теории. Феминистката психология е непозната в България дисциплина, но тя има свои добре изградени теоретически и практически основания и може би, може би някой ден ще намери своите корени и поддръжници и тук.

Магията на Чипровци

Това лято за пръв път посетих Чипровци и това малко китно градче в Северозападна България веднага попадна в моите топ 10 на любими места в България. Чипровци е магично място и така както аз усетих тази магия, тя има няколко съставки:

Природа

Притихнал и сгушен в подножието на Стара планина, градът е отправна точка за върхове над 2000 метра, както и за потъналия в мъх и невероятно красив Чипровския водопад. Районът на село Копиловци, който е наблизо, също предлага много възможности за разходки и туризъм.

История

В градския исторически музей на Чипровци човек бързо може да навакса забравеното от уроците  по история. През 17 век, далеч преди избухването на Априлското въстание и началото на Българското възраждане, Чипровци е център на образователен и културен кипеж-създава се светско училище, собствена книжовна школа, много чипровци заминават да учат в Западна Европа със съдействието на католическата църква. В последствие започват и политически преговори със Запада. Съвсем в зората на българските борби за освобождение избухва Чипровското въстание, чието жестоко потушаване обезлюдява района за дълги години и той никога не се възстановява. Съдбата на Чипровци е сходна с тази на Батак. Исторически значими места в и около Чипровци са основите на католическата църква в града и Гушовския манастир.

Веломаршрути

Веломаршрутите около Чипровци са три, с различна степен на трудност и отлично маркирани. Най-лекият маршрут е на практика равен и с дължина около 4 км. Той преминава малко над града и позволява районът да се види по-отвисоко.

Гостоприемство

Избягвам да правя реклама тук, но не мога да не спомена, че в къща за гости и механа "Торлаците" ни накараха да се чувстваме у дома си, готвейки специално за нас прясна и много вкусна храна.

"Аз съм Малала"

Книгата "Аз съм Малала" е удивителна и сварва човек напълно неподготвен, независимо от това колко и какво е чел за Малала в Интернет. Съдейки по отзивите в Goodreads, виждам, че много нейни читатели са били по-скоро неприятно изненадани, намират я за скучна и пълна с излишно много политически детайли. Мисля, че като живеещи по-на Запад повечето от нас очакват от "Аз съм Малала" една лична история на израстване и борба, но тук личното е вплетено в колективното по начин, който е непознат за нас.

Малала е дълбоко вкоренена в религията си, семейството си, народа си, дори пола си и именно от тези дълбинни връзки черпи силата си. От силната връзка с баща й през мюсюлманската й вяра, силна и действена, до интереса й към политиката Малала има устои и това я прави съпричастна и активна спрямо проблемите около нея. В книгата си тя ни запознава детайлно с политическата история на Пакистан, с традициите, ритуалите и вярванията на народа си (пущуни), с живота на семейството си, с моралните норми и положението на жените в обществото. "Аз съм Малала" е книга, която не е детска, забавна или закачлива, а сериозна и информативна по един прост и искрен начин.

И ако не си е проличало дотук, да подчертая, че "Аз съм Малала" ми беше невероятно интересна и ме развълнува до сълзи. Тя ме пренесе в един непознат за мен, съвършено различен и напълно реален свят и ми напомни, че всеки опит е малък, ограничен и фрагментарен спрямо многообразието на живота. В книгата Малала цитира един от всемъдрите цитати на Пауло Куелю за това как вселената съдейства на нашите намерения и след това прозорливо добавя, че той явно не се е сблъсквал с талибаните или с безполезните им политици.

Преди да прочета "Аз съм Малала" смятах, че Малала е удивително момиче, но макар все още да го вярвам, това някак отстъпва пред възхищението от борбения й баща, удивлението от възможностите на исляма да утешава и дава надежда, ужаса от безсмисленото и жестоко насилие, което се шири в тази част на света. Това е книга за хора, които се интересуват от това в какъв свят живеят, и които не желаят да си затварят очите пред факта, че насилието, неравноправието и несправедливостта са ежедневна реалност в огромна част от света. Смятам и виждам, че комфортът на съвременния начин на живот е притъпил сетивата ни, чувствителността, мисълта, човечността ни и вярвам, че имаме нужда точно от  книги като тази, които да ни събуждат, да ни карат да се замислим и да бъдем активни. Това е книга за мислещите и чувстващите, за любопитните и борбените. Благодаря ти, Малала!

За усамотението с любов

Щастлива съм, че сайтът hera.bg,  с когото си сътруднича успешно напоследък, публикува статията ми за усамотението тук. Винаги съм обичала усамотението и моментите със себе си-точно толкова, колкото тези с другите. Даже думата "самота" никога не ми е звучала негативно- все пак произхожда от "сам", а ние всички сме сами, така или иначе.

Избрах да публикувам тук някои любими цитати по темата, които съм събирала през годините.

"Ние жените имаме нужда от истински моменти на усамотение и саморефлексия, за да компренсираме това, че се раздаваме толкова много."
"Women need real moments of solitude and self-reflection to balance out how much of ourselves we give away."

Барбара де Анджелис

"Човек може да бъде себе си само дотолкова, доколкото е сам, и ако той не обича уединението, не обича и свободата, защото само докато е сам, той е наистина свободен."

“A man can be himself only so long as he is alone; and if he does not love solitude, he will not love freedom; for it is only when he is alone that he is really free.” 

Артур Шопенхауер

"Бях човек, който процъфтява в самотата, без нея съм като друг човек, сякаш съм без храна или вода. Всеки ден без самота отслабваше силите ми. Не се гордеех със самотата си, но бях зависим от нея. Тъмнината на стаята беше като слънчева светлина за мен."

“I was a man who thrived on solitude; without it I was like another man without food or water. Each day without solitude weakened me. I took no pride in my solitude; but I was dependent on it. The darkness of the room was like sunlight to me.” 

Чарлз Буковски

“Колкото е по-силен и неповторим ума, толкова по-голяма склонност ще има към религията на самотата."

“The more powerful and original a mind, the more it will incline towards the religion of solitude.” 

Олдъс Хъксли

"Самотата е независимост. Аз си я пожелах и извоювах в течение на дълги години. Тя е студена - о, да, но е и тиха, чудно тиха и голяма като леденото безмълвно пространство, в което кръжат звездите"

“Solitude is independence. It had been my wish and with the years I had attained it. It was cold. Oh, cold enough! But it was also still, wonderfully still and vast like the cold stillness of space in which the stars revolve.” 

Херман Хесе

"В дъното на душата си и по отношение на най-дълбоките и важни неща ние сме абсолютно сами."

“[A]t bottom, and just in the deepest and most important things, we are unutterably alone"

Райнер Мария Рилке

"Имам огромна жажда за усамотение, като на новородено за сън, и ако не си набавя достатъчно тази година, ще плача през цялата следваща."

“I have an immense appetite for solitude, like an infant for sleep, and if I don't get enough for this year, I shall cry all the next. ”

Хенри Торо

С колело по Дунав

Идеята

Идеята за велопътешествие отдавна кръжеше в главата ми-една от многото, които очакваха осъществяването си. Основен "вдъхновител" на това пътуване беше един човек на път с колело, когото срещнахме миналата година в Рила, в подножието на връх Мусала. Казва се Холгер и пътуването му може да се проследи на изключително подредения му и информативен сайт http://www.kozmopolit.de/. Холгер е изключително комуникативен и отворен човек и имахме възможността да го разпитаме надълго и нашироко какво е да пътуваш с колело. Беше очевидно, че се наслаждава на пътуването си и срещата с него ми подейства вдъхновяващо.

Маршрутът

Реших пътуването ни да бъде по течението на река Дунав по три причини. От една страна, защото пътят е равен и асфалтиран (предпочитания от мен терен за колело), от друга-защото близостта с реката обещаваше красиви гледки, и от трета-защото е част от европейския веломаршрут Eurovelo 6 и предполагах, че това означава добри условия за каране и многобройни възможности за настаняване. Маршрутът Eurovelo 6 минава през четири европейски столици-Белград, Братислава, Виена, Будапеща, както и през многобройни други населени места. Една от основните природни забележителности по Eurovelo 6 е Железни врата-пролом на река Дунав, където съчетанието между планина, скали и река е създало най-дълбоките клисури в Европа и където се намира най-дълбоката точка на река Дунав-над 80 м. Решихме да се насочим именно натам, и то през сръбската част от Eurovelo 6, който преминава през националния парк Джердап. В хода на пътуването ни очертахме следния маршрут-Видин-Неготин-Кладово-Дони Милановац-Голубац-Дони Милановац-Видин. Свалихме колелата във Видин и тръгнахме.

Пътуването

Разстоянието от Видин до Неготин е около 40 км, 25 от които от Видин до граничния пункт Брегово и 15 в Сърбия. Веднъж пристигнали в Неготин, разбрахме, че Eurovelo 6 свързва двата града по друг, заобиколен път, който минава по-близо до Дунав. Прекият път между двата града, макар и доста разбит, също е подходящ за велосипед-спокоен и приятен. Неготин е малко, симпатично градче със спретнат център и прашни покрайнини.

За пътя от Неготин до Кладово има няколко варианта-по-кратък и по-дълъг, с по-добра настилка и с по-лоша. Ние избрахме да минем по пътя с по-добра настилка, който обаче беше натоварен откъм трафик, и по дългия път и да удължим пътя си с 20-тина километра. По-късият маршрут между Неготин и Кладово е около 60 км, а по-дългият-78 км. От Неготин до Кладово пътят е сравнително равен и спокоен, без почти никакви качвания. Кладово е приятно и благоустроено градче с плаж и чадъри на брега на Дунав, малко езерце и паркче.

Отсечката Кладово-Дони Милановац е значително по-интересна и предизвикателна оттова, която е предхождаше. Тази част от маршрута е дълга околко 60 км, но е много живописна и има изкачания и стръмни спускания. Реално по-голяма част от времето в тази част от пътя си прекарахме в наслаждаване на гледките, снимане и разговори с многобройните колоездачи, отколкото в каране на колело. Тук са знаменитите стеснявания на реката, планинските склонове, скалното изображение на Децебал от румънската страна на реката. На няколко километра преди Дони Милановац реката образува огромен залив, толкова обособен, че напомня езеро.

Пътят от Дони Милановац до Голубац предлага няколко големи изкачвания, както и преминаването на 21 тунела, някои от които с дължина над 200 метра. Минава се през археологическия резерват Лепенски вир, където има ресторант, къмпинг и музейна част.

Условия за велотуризъм

Условията за велотуризъм бяха най-разочароващата част от пътуването ни. В тази част от Eurovelo 6, която минахме-от Неготин до Голубац, колоездачите се движат в едно платно с коли, автобуси, камиони. Пътищата са натоварени и скоростта на превозните средстава е висока, а това определено не е приятно при карането на колело. Потресаващи са дългите неосветени тунели, в част от които капе вода или има огромни локви. За да бъдат преминати с колело, е абсолютно необходимо да се използа челник, но дори и с него преживяването е страховито.  
По пътя срещнахме доста колоездачи, всички западноевропейци и основно немци. Идвайки от запад, всички караха в обратна на нашата посока-към Черно море. Съответно и преобладаващият език, на който се говори навсякъде, където има туристи, е немският език.

Природа

Съчетанието между вода, планина, скали, което предлага този район, е наистина уникално. По пътя се вижда вливането на многобройни големи и малки рекички в Дунав. Въпреки трафика и шума реката излъчва едно невероятно спокойствие, което зарежда и умиротворява. Населените места по пътя са главно малки селца, в които животът тече на бавни обороти-поне така изглежда отстрани. На пътя ни изкачаха фазани, чапли, костенурки. По реката бавно се придвижват кораби и рибарски лодки.

Настаняване и храна

Маршрутът предлага много възможности за настаняване, както в основните градове, така и извън тях. Хостели и къщи за гости предлагат стаи с чудесни условия на ниски цени. Има и няколко къмпинга, където могат да нощуват любителите на палаткуването. Нашият опит показа, че не е необходима предварителна резервация. В ресторантите менюто предлага основно месна храна на добри цени. В ресторанта на Лепенски вир открихме качамак, но той нямаше нищо общо с нашенския-изглежда се приготвя от пшеничен грис.

Изводи :)

Железни врата е близка до България дестинация, подходяща за колоездачи от всякакъв ранг и с всякакви колелета. Според желанието и възможностите може да се кара от 60 до 120 км на ден. Хубаво е човек да се снабди с карта на веломаршрута Eurovelo 6 предварително. Ние не го направихме, но имахме късмета да срещнем колоездачи, които ни я подариха-беше ни изключително полезна до момента, в който не я загубихме. Тъй като районът е населен, няма нужда да се носи кой знае колко багаж и човек спокойно може да го ограничи до 5-6 кг.