За усамотението с любов

Щастлива съм, че сайтът hera.bg,  с когото си сътруднича успешно напоследък, публикува статията ми за усамотението тук. Винаги съм обичала усамотението и моментите със себе си-точно толкова, колкото тези с другите. Даже думата "самота" никога не ми е звучала негативно- все пак произхожда от "сам", а ние всички сме сами, така или иначе.

Избрах да публикувам тук някои любими цитати по темата, които съм събирала през годините.

"Ние жените имаме нужда от истински моменти на усамотение и саморефлексия, за да компренсираме това, че се раздаваме толкова много."
"Women need real moments of solitude and self-reflection to balance out how much of ourselves we give away."

Барбара де Анджелис

"Човек може да бъде себе си само дотолкова, доколкото е сам, и ако той не обича уединението, не обича и свободата, защото само докато е сам, той е наистина свободен."

“A man can be himself only so long as he is alone; and if he does not love solitude, he will not love freedom; for it is only when he is alone that he is really free.” 

Артур Шопенхауер

"Бях човек, който процъфтява в самотата, без нея съм като друг човек, сякаш съм без храна или вода. Всеки ден без самота отслабваше силите ми. Не се гордеех със самотата си, но бях зависим от нея. Тъмнината на стаята беше като слънчева светлина за мен."

“I was a man who thrived on solitude; without it I was like another man without food or water. Each day without solitude weakened me. I took no pride in my solitude; but I was dependent on it. The darkness of the room was like sunlight to me.” 

Чарлз Буковски

“Колкото е по-силен и неповторим ума, толкова по-голяма склонност ще има към религията на самотата."

“The more powerful and original a mind, the more it will incline towards the religion of solitude.” 

Олдъс Хъксли

"Самотата е независимост. Аз си я пожелах и извоювах в течение на дълги години. Тя е студена - о, да, но е и тиха, чудно тиха и голяма като леденото безмълвно пространство, в което кръжат звездите"

“Solitude is independence. It had been my wish and with the years I had attained it. It was cold. Oh, cold enough! But it was also still, wonderfully still and vast like the cold stillness of space in which the stars revolve.” 

Херман Хесе

"В дъното на душата си и по отношение на най-дълбоките и важни неща ние сме абсолютно сами."

“[A]t bottom, and just in the deepest and most important things, we are unutterably alone"

Райнер Мария Рилке

"Имам огромна жажда за усамотение, като на новородено за сън, и ако не си набавя достатъчно тази година, ще плача през цялата следваща."

“I have an immense appetite for solitude, like an infant for sleep, and if I don't get enough for this year, I shall cry all the next. ”

Хенри Торо

За Ема Уотсън и изречената истина

Да чуеш една 24-годишна актриса, невероятно красива и световно известна, да говори за феминизъм на международен официален форум без съмнение е изненадващо и в същото време - нещо, от което светът има нужда. Преди дни в ролята си на Посланик на добра воля по въпросите за правата на жените към ООН Ема Уотсън произнесе изключително емоционална и силна реч в централата на ООН в Ню Йорк, призовавайки мъжете да се ангажират с каузата на равенството на половете и да подкрепят кампанията на ООН "Той за нея (HeForShe)". В речта си Ема Уотсън се самоопределя като феминистка и сама посочва, че феминизмът е непопулярна и неприемлива дума. Просто и искрено, почти по детски, тя казва "да се бориш за правата на жените е станало синоним на това да мразиш мъжете. Само за справка, феминизмът по дефиниция е разбиране, че мъжете и жените трябва да имат равни права и възможности." И още нещо, равенството между половете е проблем и на мъжете и те също са потърпевши от него. Речта й е откровено вдъхновяваща и може да бъде прочетена тук:
http://www.telegraph.co.uk/women/womens-life/11112842/Emma-Watson-Im-a-feminist-because-Ive-known-sexism-since-I-was-eight-years-old.html

Ще ми се начинът, по който тази девойка говори за половете и за феминизма да сложи край на много нелепи митове– този за грозната феминистка, която е без мъж и без деца, за феминизма като агресивна и яростна борба против мъжете, за мъжете като потърпевши от феминизма. Особено в България "феминизъм" е мръсна дума и да го изповядваш открито е равносилно на лудост.

Истината е, че феминизмът е нещо естествено. Няма нищо срамно, грозно, агресивно или радикално в това да виждаш и да обсъждаш различията в начина, по който се възприемат, възпитават и третират жените и мъжете. Да си задаваш въпроса на какви основания различният пол генерира различни социални очаквания. Да осъзнаваш, че човекът е нещо повече от "мъж" или "жена" и че това, което представлява всъщност може да не се покрива докрай със социално породените очаквания. Да си задаваш въпроса "защо не", когато се натъкнеш в себе си или в обществото на забрани, приложими само за единия пол. Да си осъзнат за наличието на двойни стандарти спрямо мъжа и жената в много, много области.

През годините сравнително често попадам на феминистки четива (разбира се, на английски език, тъй като на български такава литература почти не се превежда) и винаги са ме карали да се замислям дълбоко върху преживяването да си жена и защо то е толкова различно от това да си мъж. Което пък ме е насърчавало да прекрачвам отвъд границата на дефинираното като "женствено" (което по принцип не ми се удава) и да се чувствам добре там. Би ми се искало повече жени да го правят – смело да отиват там, където обществото не очаква да бъдат, за да научават повече за себе си и света. Феминизмът е естествената позиция на жената, която търси себе си отвъд стереотипите, на мислещата жена. Или както просто казва Вирджиния Улф, "феминистка е всяка жена, която казва истината за своя живот." Нека не крием от себе си истината за своя живот, независимо дали ще се наречем феминистки или не.

Децата и Смисълът

от Гери

 

"We no longer get work out of our children; today we get meaning.", Esther Perel 

("В наши дни вече не използваме децата за труд, а за да получим смисъл.", Естер Перел)

Ако има фраза, която да ме кара да подскачам от гняв, това със сигурност са всички вариации на "Децата са смисълът на живота ми" - "За какво живеем, ако не за децата…", "Добре, че са децата, всичко друго не си струва…". Чувам го от родители понякога, но по-често го виждам в поведението им и ми става тъжно...

Няма спор, че родителството е обсебващо занимание. Появят ли се децата в живота ни, той заприличва на пералня с центрофуга - безпорядък, който се върти в кръг, а в центъра, разбира се, е детето. Особено в първите години цикълът от хранене-приспиване-успокояване ни върти ли, върти… Пералнята ни изплюва изцедени и смачкани, но затова пък няма как да спрем-детето има нужда от нас! В първите месеци ние сме неговите спасители, и това е реалност, а не метафора. "По шест пъти на ден при всяко събуждане го спасявам", както пише Мари Дарийосек в "Бебето" . Със своята безпомощност, крехкост и гукаща благодарност бебетата ни омайват до степен, в която всичко друго минава на заден план. Изведнъж 90 % от времето ни се оказва заето със занимания, свързани с детето-пазаруваме, готвим, разхождаме се специално за него. Наличието на 10 % свободно време ни изненадва и ни заварва неподготвени, така че се втурваме в безсмислени дейности-чистене, четене на мнения във форуми, ровене в социалните мрежи.

Погледнато "отвътре", родителството е цялостна трансформация, "пълна промяна" (която понякога изглежда и като подмяна), такава каквато само любовта може да предизвика. То е цялостно отваряне към света и изграждане на цял набор от нови умения-търпение, практичност, безкрайна изобретателност, способността да носиш отговорност за чужд живот, способността да мислиш за пет неща едновременно и да поддържаш в съзнанието си поне десет задачи за деня. Периферията на зрението и на вниманието ни става безкрайно широка и започва да включва пространството зад гърба ни. Натрупваме и многобройни познания в много разнородни области-кърмене, хомеопатия, здравословно хранене, ставаме "експерти" по всичко. Разширява се и способността ни да изпитваме щастие, радост, любов и наново откриваме тези чувства, в контекста на живота с дете. Първата усмивка, първата крачка, първата дума, многобройните момент на споделена нежност и любов, с които е наситен животът с деца.

Дали обаче децата са Смисълът и ако са - какво е бил животът ни преди децата? Очевидният отговор е, че сме живели без Смисъл, в очакване на Смисъла. Така че какво друго ни остава, освен да запокитим безсмисления си преди живот? Да забравим навиците, страстите си, забавленията си, хобитата си, да забравим приятелите си без деца (нашето дете няма с кого да се забавлява, когато сме с тях!). Да забравим себе си-сега след като имаме Дете, нямаме нужда от Себе си. Да се погребем в новоизградената и центрирана около децата рутина. Да се убеждаваме, че сме щастливи-нали "имаме" деца!

Не мога да упрекна никой, който се спуска по тази плоскост, не на последно място, защото и аз съм била там. Цялото това движение е много показателно за тревожността ни, за липсата ни на опора (в себе си, в Бог), за ниската ни самооценка, за себеподценяването ни. Смятам обаче, че човек не се чувства дотам добре в един такъв живот и с едно такова съзнание -осъзнато или не. Не е зле също така да се запитаме, дали на децата ни им е комфортно и приятно да са Смисълът ни? На тях, които са смислени, ценни и обичащи себе си, без да си поставят въпроси и без да се опитват да убедят себе си? Дали децата ни имат нужда от родители, фокусирани изцяло върху тях и дали ще са щастливи, ако цял живот се бранят от натрапливата ни нужда да се грижим за тях?

Никога не е късно човек да отвоюва време и пространство за себе си, да преоткрие Смисъла на живота си и да си го вземе обратно. Да си позволи да захвърли родителската роля за час-два или за ден-два и да се потопи в нещо съвсем различно и безкрайно не-родителско. Да погледне към нещата, които си е забранил и да си зададе въпроса "Защо не?". Да се върне към хората и нещата, които са го правели щастливи и преди Детето. Да открие нови такива. Не е ясно дали това би ни помогнало да станем по-добри родители, но със сигурност ще ни направи по-щастливи и по-достойни хора.

Да (си) подариш Любов

от Вили

Тази година точно ден преди любовния 14-ти февруари си направих прекрасен подарък. Посвещавам го на любовта към себе си. По-точно посвещавам го на все по-осъзнатото ми желание да се влюбя в себе си и то за цял живот! Подарих си лекция на Маги Пашова на тема  „ Как да обичаш тялото си”. Защото както казва Маги: „когато една жена отключи сърцето си за самата себе си, другите отключват сърцата си за нея! Онези, които усвоят или по-скоро си припомнят това забравено умение, се радват на изключително здраве, красива фигура, позитивно излъчване и любов.”

Нека ви разкажа за красивия ми и незабравим подарък. В комфортна просторна зала в стилен хотел в центъра на София малко преди 19ч пристигнахме с моя приятелка да се регистрираме за лекцията. Не бях чувала преди нищо за лекторката и бях оставила на вселената/съдбата/късмета както искате го наречете да ме изненада. И изненадата беше прекрасна! Два часа от времето ми отделено за моето осъзнаване, израстване и личностно развитие! Два часа след които чувстваш, че си направил нещо не просто добро, а нещо революционно добро за себе си! И така, настанихме се удобно, столовете бяха подредени в кръг, имахме листове и химикалки за записки. Групата беше около 30 жени и 1 мъж. Маги е уникално пленяваща жена и оратор. Около нея се носи ефирна, нежна енергия, която успокоява и те кара да присъстваш изцяло в момента и да мислиш само за това, което говори. Ето какво остана в мен и как пречупих казаното от нея през моята призма.

Всички се раждаме обичайки безусловно телата си, радваме се на пръстчетата си, на крачетата, на отражението си в огледалото без да намираме никакъв дефект или дори минимално отклонение от съвършенството. С годините нещата се променят. Къде на майтап, къде на истина, къде волно, къде неволно хората около нас включително и най-близките ни ни „нанасят удари”, които и Чък Норис не може да си представи, че би могъл да нанесе. Да си най-високото или най-пълното момиче/момче в градината, да си единствения без гадже, да си облечен с по-евтини дрешки от останалите и да ти се присмиват това са само частица от нещата, които се изливат върху детската душа. Детето започва да търси причината в себе си, да смята, че нещо в неговото тяло не е наред щом така ярко се отличава и различава от другите. Подобни случки оставят много траен и дълбок спомен в детското съзнание, което на по-късен етап се трансформира в комплекс за малоценност, убеждение, че не заслужаваш, убеждение, че има нещо сбъркано в теб. Това от своя страна влияе на изборите, които правим и на резултатите от тези избори. И омагьосания кръг се затваря. Излизането от този кръг е чрез осъзнаване, прошка и приемане. Върнете се назад и вижте всички подобни случки, които са ви накарали да се чувствате зле, недооценени, пренебрегнати, отхвърлени, обидени. Много често тези неща ни ги причиняват най-близките ни хора, напълно несъзнателно, но ефекта от най-близките ни е най-силен върху нас. Те, разбира се, не са го направили с цел да ви травмират психически, а защото с тях може би точно така са постъпвали и това е единствения начин на поведение, който познават в създалата се ситуация.

Като за начало огледайте болезнената ситуация възможно най-безпристрастно и разберете че никога нищо не е лично срещу вас. Никой не наранява другите хора ако е щастлив и не изпитва болка. Щастливите хора не могат да ви нараняват. Може да ви рани, обиди, нагруби само човек, който носи много болка в себе си и не знае как да я изкара. Щастливите хора ще опитат да ви „заразят” със щастие, но никога с болка. Затова разгледайте всяка ваша болезнена ситуация внимателно и безпристрастно. Опитайте да видите какво е накарало този човека така да ви обиди и винаги помнете, че никой осъзнат, щастлив, добър човек няма да ви причини болка. Затова простете на тези хора, колкото по-силно са ви обидили толкова по-голяма е била болката им от вътре и най-често тази болка няма нищо общо с вас. Най-вероятно е нанесена точно по начина, по който сте я получили и вие – незаслужено и напълно неоснователно. Застанете пред нараненото дете в този човек и му кажете, че му прощавате. Кажете му, че не знаете точно поради каква причина ви е причинил обидата, но му прощавате и го обичате. Простете и на себе си, защото волно или неволно и вие може би сте били причина за нечия болка или сте обидили без дори да разберете. Това е човешко и човек се учи от грешките си и израства чрез прошките.

Това е трудна крачка без съмнение. Прошката е мощно изчистващо средство! Тя ни изчиства и прави и телата ни и живота ни леки! Чрез прошката подаряваме любов първо на себе си и след това и на всички останали. Простете не защото другия заслужава, а защото вие заслужавате да живеете леко и приятно и с много удоволствие от живота! Това е трудна стъпка, но дълбоко необходима! Осъзнайте, че определения човек най-вероятно няма представа какво ви е причинил и гнева, който трупате срещу него и таите в себе си вреди единствено и само на вас. Да таиш гняв е все едно да пиеш отрова и да очакваш, че от това другият ще се отрови. Отровата вреди единствено на вас. А прошката изчиства това веднъж и завинаги. Простиш ли на някого всичко значи си приключил с него и си свободен от него. Прошката е ключът от вратата на собствения ни затвор. На мен много ми харесва мислено да си представям как обидата от някой човек е като балон, който стискам в ръката си и той стои закачен за мен единствено, защото аз го стискам здраво си и не го пускам да отлети. И когато простя и сама си позволя да пусна цялата обида и гняв този балон отлита нависоко и надалече и никога повече не се връща. Или още по-разтоварващо е да си представя, че нося тази обида като смазващо тежка раница на гърба си и когато простя буквално свалям тежката раница от раменете си и започвам да дишам, да се движа, да живея по-леко! Прощавайте, обичайте и живейте леко....като започнете от прошката и любовта към себе си! Подарете (си) живот пълен с любов!