Село Манастир

Село Манастир ми звучеше притегателно дори и преди да разбера, че е най-високото обитаемо село в България, но след като научих този факт веднага влезе в пре-дългия ми списък ми с набелязани места за посещаване. Разбира се, не си направих труда да разбера нещо повече от това, и в сгодния момент между коледните и новогодишните празници се насочихме семейно натам. 

Селото е разположено на южния склон в Преспанския дял на Родопите, на респектиращата надморска височина от 1460-1600 метра. Не, не се шегувам, границите наистина са толкова широки и това се дължи на изключително стръмния склон, върху който е разположено селото, изкачването на който е добра тренировка за всеки софийски търтей като мен.

Настанихме се в къща за гости Пехливанови и не съжалихме, тъй като там имаше всичко необходимо за удобството и приятното ни прекарване. Чисто архитектурно, Манастир не предлага кой знае какво, тъй като е сравнително ново, модерно село-възникнало е през 1890 год. За сметка на това обаче в него кипи живот-например има активно работещ магазин, което хич не е малко. Основната прелест на селото са местоположението му, което предлага многобройни възможности за разходки в планината, и планинския климат. На фона на градското безснежие там открихме сняг и радостта на децата беше неописуема.

Накъде може да се насочи човек в планината, ако изходната му точка е село Манастир? Ние открихме три възможни посоки:

1.Екопътеката "Св. Дух", коята преминава през няколко параклиса и през водопада "Св. Дух" . Както и целия район около село Манастир, пътеката е изключително благоустроена и в поддържана. Има многобройни пейки и масички, чешми, дървени стълбички и парапети, кътове за отдих. Параклисите са в добро състояние, но са заключени. Пътеката е кратка и до самия водопад се стига за не повече от 20-тина минути. Водопадът е разположен долу в гората, на усойно и прохладно място.

 2. Пътят до местността Хайдушка поляна, на 6-7 км. от село Манастир. Пътят е принципно проходим за висока кола или джип, но беше заледен и опасен и най-вероятно е такъв през по-голяма част от времето, предвид надморската височина и температурата. Не тръгнахме по този път, тъй като с децата нямахме шанс да стигнем далече.

3. Качване на връх Свобода (1915 м)
За разлика от Хайдушки поляни, върхът се оказа достъпна цел за нас. Изходната ни точка беше хижа Свобода, до която може да се стигне с кола. Оттам до върха се стига по многобройни, (според сина ми 584) стъпала. Гледката наистина си струва-ширналите се Родопи спират дъха и мисълта, и човек се изпълва от онова усещане за безвремие, спокойствие и досег с вечността, което толкова усърдно избягваме в ежедневния си живот.

На върха има малък параклис, който, според надпис, пази останките на Момчил войвода. По-късно разбирам, че на върха се е намирало и древнио тракийско светлище. Пътят до върха минава пък през мистериозно "облечена" гора-покрити с части от дрехи клони на дървета. Смътно си спомням, че съм гледала по телевизията за този древен обичай, без да помня смисъла му, и че той беше представен като част от тракийската, или при всички положения, езическата традиция. Ето как изглежда въпросната гора:

  Родопите, винаги мистични, винаги отварящи нови хоризонти за духа и мисълта-как да не ги обича човек и да не изпитва желание да се връща отново и отново тук, в преклонение пред природата, историята и най-вече пред тяхната взаимна преплетеност.