Прочитът на феминистката класика "Безпокойствата около родовия пол" ("Gender trouble") на Джудит Бътлър безспорно е интелектуално предизвикателство за всеки не-философ като мен, но ползите и радостите от него са така многобройни, че книгата определено си струва напъна. Едно от поразителните неща в тази книга е изключителнo стабилния теоретичен фундамент-Бътлър едновременно стъпва върху и преразглежда идеите на Моника Витиг, Юлия Кръстева, Люс Иригаре, Жак Лакан, Симон дьо Бовоар, Леви-Строс, Гейл Ръбин и други. Преди
всичко обаче, Бътлър прави един фукоянски и неизбежно критичен прочит на феминистката теория, така че Мишел Фуко е на всяка страница в този текст. Имах късмета да прочета първата част на
"История на сексуалността" на
Мишел Фуко преди "Безпокойствата около родовия пол" и колкото и да съм встрани от този начин на
изразяване и писане, ми стана ясно, че идеите му няма как да не
преобърнат феминистката теория такава, каквато е била преди него. Е,
Бътлър е тази, която се е захванала с това нелеко начинаниие и го прави
по наистина безупречен начин.
Освен с теоретичната си подкованост Бътлър ме респектира и плени и с бунтарския си устрем и неизменното усилие за търсене на възможности за "подриване" на наложените смисли, понятия, йерархии, за внасяне на безпокойство в установения порядък с ясното осъзнаване, че "властта не може да бъде отнета, нито отхвърлена, само разгръщана по нов начин." В крайна сметка този текст ми даде подстъп към
постмодернизма през свръх-интересната и натоварена със смисли, значения
и последици джендър тема. И да, определено вече се припознавам в и чрез постмодернизма :).
Радикална критика на идентичността
Бътлър провъзгласява идентичността за нормативен идеал и ефект от дискурсивни практики. Когато сме дефинирани/се самодефинираме като принадлежащи към определена категория, това е вид политически акт, процес на отричане на всички онези некохерентни и непонятни смисли, които не могат да бъдат обхванати от съответната идентичност. "Постулирането на идентичност е културно ограничен принцип на порядък и йерархия, регулативна фикция."
По същата логика субектът като кохерентен,
стабилен, смислен, цялостен-демек личност, разположена удобно в съответното кохерентно и
смислено тяло, е политически конструиран чрез политика на легитимиране и изключване на неподлежащото на легитимация. Кохерентният субект се стабилизира и заздравява чрез бинарното разграничение външно-вътрешно, което трябва да създаде една невъзможна непроницаемост и се поддържа с усилие за целите на регулирането и контрола. Локализирането на причинността и смислеността в един дълбоко-интимен и нейде скрит Аз е изцяло политически акт, който старателно прикрива произхода си. Автономизирането и овътрешноствяване на Аз-а, за което пледира
съвременната култура, полагането на смисъл и тежест в едно (празно)
вътрешно пространство, е изфабрикуван продукт на дискурса на индивидуализирането, който търси особен и интимен смисъл на индивидуалното човешко съществуване.
Най-любимият ми цитат от книгата, отговор на много мои въпроси е: "Източникът на
лична и политическа действеност е не вътре в индивида, а във и чрез
сложните културни взаимодействия между телата, в които самата
идентичност винаги се променя-където тя всъщност се изгражда, разпада и
циркулира само в контекста на едно динамично поле от културни
отношения".
Пол и джендър
В съответствие с възгледите на Бътлър за идентичността са разбиранията й за джендър като ефект на политиките на идентичността. Джендър категориите по-специално са продукт на две големи дефиниращи институции-фалогоцентризъм (маскулинистко господство) и принудителната хетеросексуалност. Джендър е регулативна категория, която въвежда и заздравява властови отношения, съществува в едно властово поле.
Джендър, според Бърлър, е перформативен-конституиращ онази идентичност, каквато се твърди, че той е, чрез самите изразявания, които се смятат за нейни резултати. Чрез тези актове се затвърждава привидността на един (социално) полов Аз. Джендър е самият апарат за културно конструиране и той регулярно прикрива своите действия. Перформативната теория на Бътлър зачерква представата за изразяването, която предполага един кохерентен пол, който се разкрива. В по-широк философски план, това означава, че няма "правещ" отвъд правенето; правенето е всичко.
Друг важен момент от теоретичния принос на Бътлър е критиката на разграничението пол-социален пол (джендър), в което тя припознава бинарните опозиции природа-култура и тяло-душа. Концепцията за социална конструираност на пола, въплътена в понятието джендър, изгражда отношение на доминиране и привилегироване на културата спрямо природата и по същество имитира концепциите за "природност" на пола. Употребата на джендър като опозиция на пол преповтаря посланието за детерминираност, но вместо биологията, културата се превръща в "съдба". Така се затвърждава идеята за кохерентност, стабилност и статичност на
половите категории, както и "метафизичното" единство
пол-джендър-желание. Дискурсът за "естествеността"/"природността", старателно разобличаван и
критикуван от феминистките, прозира зад масовата употреба на понятието джендър в социалните науки,
чрез която те се стремят да го отхвърлят.
Джендър не е механично насложен върху един предкултурен и предсоциален пол, а в някакъв смисъл те винаги са били едно и също нещо. Човешкото тяло е винаги вече окултурено, културен знак, върху него се наслагват смисли и проекции още преди (по)раждането му и то "никога не е свободно от една въображаема конструкция". То е означаваща практика в едно културно поле на джендър йерархия и принудителна хетеросексуалност.
Критиката на разграничението пол-джендър в някакъв смисъл облекчава безуспешното търсене на преводен термин на български за чуждицата джендър и "пол" става приемлив термин и за него (освен за sex), разбира се с необходимите за контекста уточнения. Оттук нататък и в този текст "пол" се употребява вместо джендър.
Половете са произведени като ефекти на истинност на един дискурс относно първичната и устойчива идентичност. Полът е преди всичко "повтарящо се стилизиране на тялото, мрежа от повтаряни актове". Механизмът на конструиране на пола включва в себе си случайността на тази конструкция и именно тук се отварят възможности за преозначаване и промяна. Съществуват многобройни възможности за множене на половите конфигурации извън ограничителните рамки на маскулинисткото господство и принудителната хетеросексуалност. Полът е "отворен за разцепления, самопародиране, самокритика и за хиперболични показвания на "природното", които-в самата си преувеличеност-разкриват неговия дълбоко фантазмен характер". Полът е една норма, която никога не може да бъде напълно интернализирана и въплътена.
Ако за Моника Витиг възможностите за надмогване на пола са положение в хомосексуалността и в една войнствена спрямо половото обозначаване езикова стратегия, Бътлър визира по-конкретни и индивидуализирани актове (напр. обличането на женски дрехи от мъже, заиграването с мъжките и женски привидности в хомосексуалните двойки).
Хетеросексуалност и хомосексуалност
Във възгледите на Джудит Бътлър за хетеро/хомосексуалността има два изключително очарователни момента. Единият е разбирането й за хетеросексуалността едновременно като "принудителен закон, но и като комедия", "постоянна пародия на самата себе си". Нормативността и идеализацията на хетеросексуалността старателно прикриват следите на йерархията, асиметрията и нереципрочността във взаимоотношенията между половете. Хетеросексуалната връзка е истински сапунен мехур, в който потисничеството е удобно разположено. Асиметриите във възраст, ръст, образование, социална позиция, материален статус обичайно са в полза на мъжете и това има своите последствия за разпределението на властта, но този ефект рядко бива осъзнат. Огромен е приносът на гей и лесбийските изследвания (от които известна ми е, и то благодарение на Бътлър, единствено Моника Витиг) в посочване на принудителния и нормативен характер на хетеросексуалността, който остава трудно видим за тези, в чиито тела той е "успешно" вписан. Може би именно моментът на пукане на този сапунен мехур създава усещането за комедийния характер на хетеросексуалността, a може би той е винаги наличен в ходовете за съхраняването му.
Същевременно Бътлър критикува опозицията хетеро-хомосексуалност, както и разбирането за хетеросексуалността като монолитна практика. Тя твърди, че "съществуват структури на психична хомосексуалност в хетеросексуалните връзки, както и структури на психична хетеросексуалност в лесбийските и гей сексуалност и връзки". Бътлър призовава към един "еротичен хаос", подривен спрямо съществуващия ред.
Критика на феминистката теория
Едно от нещата, които най-здраво ме държат във феминизма е критичният му дух, но това, че той е насочен не само навън, но и навътре, ме респектира допълнително.
Бътлър остро критикува боравенето на феминизма с категориите на идентичността и претенциите му за представителство. "Жените" не могат, според нея, безкритично да се смятат за субект на феминизма, а феминизмът трябва да се приеме и признае същностната непълнота, ограниченост и оспорваност на категорията "жени" и да се откаже от универсализиращите, империалистки претенции. "Феминистката критика трябва да изследва тоталитаризиращите претенции
на един маскулинистки означаващ порядък, но също да остава самокритична
спрямо тоталитаризиращите ходове на феминизма. Усилието да се
идентифицира врагът като единичен по форма е преобърнат дискурс, който
безкритично подражава на стратегията на потисника, вместо да предлага
различен набор от термини." Единичният враг във феминистките критики има няколко проявления-"патриархат", "мизогиния", "сексизъм", "rape culture (култура на изнасилвания)" и тези думички пълнят феминистките текстове, като ги правят много настървени, но и много уязвими. Разбира се, тази употреба е политически обоснована, но рядко е коректна и ползотворна, и в наши дни феминизмът все още търси своите средства за действие. В допълнение, политическата употреба на една несъществуваща феминистка идентичност ("ние жените") трябва да бъде изоставена в полза на конкретни и целеви обединения - "Една отворена коалиция ще утвърждава идентичности, които алтернативно ще бъдат установявани и изоставяни, според моментните цели; тя ще бъде едно отворено обединение, което позволява множество сближавания и раздалечавания."
Показват се публикациите с етикет книги. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет книги. Показване на всички публикации
понеделник, 1 февруари 2016 г.
сряда, 6 януари 2016 г.
Различният глас на Керъл Гилиган
Книгата „С един различен глас: психологическата теория и женското развитие“ на Каръл Гилиган не е
преведена на български и най-вероятно няма да бъде, но пък част от критиките
срещу нея като един от значимите текстове на твърде оспорвания „феминизъм на
различието“ са достигнали до тук (вж. сборника „Време за жени“). Разбира се, „С
един различен глас“ предхожда хронологически и идейно далеч по-сложния
постмодерен феминизъм и няма как да удържи критиките му, но пък предлага
интересни и значими идеи, които все още са в обращение и не са изчерпали напълно
релевантността си. Това важи с особена сила за българските условия, където този
етап от развитието на феминизма е почти непознат, но още повече-неизживян, така
че нищо не пречи със закъснение от почти 50-тина години да му се порадваме.
Ценен е и богатият емпиричен материал на книгата (многобройните
откъси от интервюта с жени, в които те говорят за много интимни и драматични
преживявания), който дава усещане за топлота и разбираемост и прави книгата
достъпна и за неспециалисти.
Важно е да се уточни, че „С един различен глас“ е преди
всичко психологически текст, в който въпросът за социалните или културни
условия не се засяга, но пък в който ясно се виждат психологическите белези на
една историческа подчиненост. Въпросът за женската психология е, от една страна,
свръхексплоатиран, но от друга, много щекотлив и пълен с подводни камъни, но тя има потенциала да допълни, разшири и задълбочи визията за онази цялостна, многообразна и продължителна опресия, на която са били и са подложени жените, независимо от местоположение, раса и социален произход. Премерено и без груби, крайни обобщения в книгата си Гилиган се движи леко и елегантно между думите на
респондентките си, различни психологически теории (основно на Ериксън, Фройд
и на Колбърг), класически феминистки призиви и литературни произведения, и
това прави текста четивен, разбираем и разнообразен.
Както личи и от заглавието, женските
гласове са основна тема на книгата на Гилиган и под това тя разбира начина, по
който жените изговарят мислите и опита си. Нейната теза е, че жените трудно
чуват и изговарят собствения си глас, за сметка на заглушаващото изобилие от
чужди гласове. В предговора от 1993 год. Гилиган говори за „силата на един
вътрешен глас, който се сблъсква със способността на жените да говорят“ и за
наблюдението си, че „жените често усещаха, че е опасно да кажат или дори да
знаят това, което искат или мислят-обезпокояващо за другите и следователно
носещо със себе си заплахата от
изоставяне или отмъщение“. Трудностите на жените да намерят своите гласове и да
ги изговорят публично се проявяват в съмнения в себе си, в зависимостта от чужди мнения и оценки и честото пребиваване в това, което една от интервюираните в книгите жени нарича "блатото на несигурността".
В развитиен план Гилиган полага
възникването на „дисоциация на женските гласове от женския опит“ в юношеството,
когато според нея се случва мистично изчезване на женската същност чрез изграждането на
един подземен свят и формирането на „това усещане да живееш най-дълбокия си
живот под повърхността“(Джоан Дидион). Това, между другото, е тема, която е успешно напипана и от Клариса Пинкола Естес, авторката на "Бягащата с вълци".
За Гилиган въпросът за гласа и говоренето има интерперсонален
характер, защото „говоренето зависи от слушането; това е изключително
релационен акт.“, а "гласът е мощен психологически
инструмент и канал, свързващ външните и вътрешните светове". "Говоренето и
слушането са форма на психическо дишане.“, казва ясно тя и с това ясно заявява значимостта на разглеждания от нея проблем.
Дали наистина на жените са по-познати
усещането, че не знаеш какво искаш, трудностите в чуването или изразяването на
собствения глас, използването на гласа за скриване, а не за изразяване на
вътрешния свят? Каква е причината за това? Как се случва това самозаглушаване?
Чрез отговорите на респондентките си Гилиган обрисува една
специфична женска ситуация, в която ключови са съзнанието за взаимосвързаност
между Аз и другите, етиката на грижата, но и това, което още Вирджиния Улф
разпознава и назовава като deference-поставянето
в по-ниска позиция спрямо другите, прекомерното съобразяване с чуждите ценности
и мнения. Своеобразна изходна точка за женското развитие е йерархичното
отношение между Аз и другите, в което Аз има подчинена позиция, и именно тази социална и морална позиция е източник на
конфликти, кризи и трудности в развитието. „Женското
покорство (deference) се корени не само в социалната
подчиненост, но и в същността на моралната загриженост на жените.
Чувствителността към нуждите на другите и приемането на отговорността за
полагането на грижа карат жените да се вслушват в гласове, различни от техния, и да включват в
преценката си други гледни точки.“ Така
менталната позиция на обърканост и разпръскване на преценката е пряко
свързана със стремежа за съхраняване на взаимоотношенията с другите, със страха
от нараняване, страха от изолация и изоставяне, желанието за избягване на
конфронтация.
Централен морален проблем за жените, според
Гилиган, е конфликтът между себе си и другите, а изходът е
извървяването на пътя към грижата за себе си, „откритието, че откликването към
себе си и към другите са взаимносвързани, а не противоположни“, зачитането в
моралните избори както на чуждите позиции, така и на собствената. Това изисква
преосмисляне и разграничаване на гласа на традиционната женственост, който дефинира Аз-а и оценява
неговата стойност въз основа на способността за грижа. Изискванията на
женствеността налагат своите ограничения върху директната експресия, правят жените
уязвими на вечната критика за егоизъм, несигурни в собствената ценност и
значимост, склонни да изоставят себе си в моменти, когато са изоставени от
другите.
В заключение, няма как да не призная, че Гилиган е твърде мека и социално-безкритична за моя вкус, но въпреки това не мога да не изпитвам респект към нея като учен, който утвърждава феминизма в психологията, и то посредством емпирични изследвания, а не на базата на чужди теории. Феминистката психология е непозната в България дисциплина, но тя има свои добре изградени теоретически и практически основания и може би, може би някой ден ще намери своите корени и поддръжници и тук.
петък, 14 август 2015 г.
"Аз съм Малала"
Книгата "Аз съм Малала" е удивителна и сварва човек напълно неподготвен, независимо от това колко и какво е чел за Малала в Интернет. Съдейки по отзивите в Goodreads, виждам, че много нейни читатели са били по-скоро неприятно изненадани, намират я за скучна и пълна с излишно много политически детайли. Мисля, че като живеещи по-на Запад повечето от нас очакват от "Аз съм Малала" една лична история на израстване и борба, но тук личното е вплетено в колективното по начин, който е непознат за нас.
Малала е дълбоко вкоренена в религията си, семейството си, народа си, дори пола си и именно от тези дълбинни връзки черпи силата си. От силната връзка с баща й през мюсюлманската й вяра, силна и действена, до интереса й към политиката Малала има устои и това я прави съпричастна и активна спрямо проблемите около нея. В книгата си тя ни запознава детайлно с политическата история на Пакистан, с традициите, ритуалите и вярванията на народа си (пущуни), с живота на семейството си, с моралните норми и положението на жените в обществото. "Аз съм Малала" е книга, която не е детска, забавна или закачлива, а сериозна и информативна по един прост и искрен начин.
И ако не си е проличало дотук, да подчертая, че "Аз съм Малала" ми беше невероятно интересна и ме развълнува до сълзи. Тя ме пренесе в един непознат за мен, съвършено различен и напълно реален свят и ми напомни, че всеки опит е малък, ограничен и фрагментарен спрямо многообразието на живота. В книгата Малала цитира един от всемъдрите цитати на Пауло Куелю за това как вселената съдейства на нашите намерения и след това прозорливо добавя, че той явно не се е сблъсквал с талибаните или с безполезните им политици.
Преди да прочета "Аз съм Малала" смятах, че Малала е удивително момиче, но макар все още да го вярвам, това някак отстъпва пред възхищението от борбения й баща, удивлението от възможностите на исляма да утешава и дава надежда, ужаса от безсмисленото и жестоко насилие, което се шири в тази част на света. Това е книга за хора, които се интересуват от това в какъв свят живеят, и които не желаят да си затварят очите пред факта, че насилието, неравноправието и несправедливостта са ежедневна реалност в огромна част от света. Смятам и виждам, че комфортът на съвременния начин на живот е притъпил сетивата ни, чувствителността, мисълта, човечността ни и вярвам, че имаме нужда точно от книги като тази, които да ни събуждат, да ни карат да се замислим и да бъдем активни. Това е книга за мислещите и чувстващите, за любопитните и борбените. Благодаря ти, Малала!
Малала е дълбоко вкоренена в религията си, семейството си, народа си, дори пола си и именно от тези дълбинни връзки черпи силата си. От силната връзка с баща й през мюсюлманската й вяра, силна и действена, до интереса й към политиката Малала има устои и това я прави съпричастна и активна спрямо проблемите около нея. В книгата си тя ни запознава детайлно с политическата история на Пакистан, с традициите, ритуалите и вярванията на народа си (пущуни), с живота на семейството си, с моралните норми и положението на жените в обществото. "Аз съм Малала" е книга, която не е детска, забавна или закачлива, а сериозна и информативна по един прост и искрен начин.
И ако не си е проличало дотук, да подчертая, че "Аз съм Малала" ми беше невероятно интересна и ме развълнува до сълзи. Тя ме пренесе в един непознат за мен, съвършено различен и напълно реален свят и ми напомни, че всеки опит е малък, ограничен и фрагментарен спрямо многообразието на живота. В книгата Малала цитира един от всемъдрите цитати на Пауло Куелю за това как вселената съдейства на нашите намерения и след това прозорливо добавя, че той явно не се е сблъсквал с талибаните или с безполезните им политици.
Преди да прочета "Аз съм Малала" смятах, че Малала е удивително момиче, но макар все още да го вярвам, това някак отстъпва пред възхищението от борбения й баща, удивлението от възможностите на исляма да утешава и дава надежда, ужаса от безсмисленото и жестоко насилие, което се шири в тази част на света. Това е книга за хора, които се интересуват от това в какъв свят живеят, и които не желаят да си затварят очите пред факта, че насилието, неравноправието и несправедливостта са ежедневна реалност в огромна част от света. Смятам и виждам, че комфортът на съвременния начин на живот е притъпил сетивата ни, чувствителността, мисълта, човечността ни и вярвам, че имаме нужда точно от книги като тази, които да ни събуждат, да ни карат да се замислим и да бъдем активни. Това е книга за мислещите и чувстващите, за любопитните и борбените. Благодаря ти, Малала!
сряда, 15 април 2015 г.
Югет Бушардо-"Симон дьо Бовоар"
Въпреки че съм
изчела две от автобиографичните книги на Симон дьо Бовоар и значително
количество информация в Интернет за живота й, прочетох биографията й от Югет
Бушардо с интерес и вълнение. Чрез тази книга отново преживях удивлението от
факта, че този толкова богат и осмислен живот се е случил. Струва ми се почти
невъзможно всички тези произведения, идеи, творчески обмени, любови, публични
изяви, дейности, пътешествия да са се случили в рамките на един живот-едно максимално
наситено на мисъл, емоция и участие съществуване, непрекъснато устремено напред.
Съществуване, което точно и почти изрядно осъществява нейните думи от
предговора на "Втория пол": "Всеки субект се полага като
трансцендентност чрез проектите си. Той осъществява свободата си единствено
чрез своето постоянно възкачване към други свободи. Няма друго оправдание за
настоящето си съществуване освен полета си към едно безкрайно отворено
бъдеще."
На фона на
цялостното ми омагьосване от живота и личността на тази жена има няколко факта,
които ме изненадаха и допълниха представата ми за нея:
1. Писането е едновременно
цел, смисъл, отправна точка, средство на съществуването й. Решението стане
писателка се заражда у нея още в ранна възраст и това навременно целеполагане
определя жизнения й път и й помага да създаде огромното си творчество."Един
ден без писане има вкус на пепел", както я цитира Югет Бушардо
2. Отношения тип
"сродни души" Симон дьо Бовоар изгражда освен със Сартр и с жена, и
то тридесет и три години по-млада от нея-Силви льо Бон. "Нейният живот е
вплетен в моя, както и моят в нейния", казва Симон дьо Бовоар за
отношенията им. Връзката между двете започва през 1965 год., когато Симон дьо Бовоар
е на 57 години и продължава до края на живота й, като междувременно Силви льо Бон
е осиновена от Симон дьо Бовоар и става законен наследник на творчеството й.
3. Предполагаемата
бисексуалност на Симон дьо Бовоар, изглежда, е само предполагаема, макар в wikipedia за нея да се
говори като за доказан факт. Както казва самата тя "Винаги съм имала
големи приятелства с жени. Много нежни приятелства, понякога дори гальовни. Но
това никога не е събуждало у мен еротична страст … може би под влияние на
възпитанието ми."
4. Причината за
смъртта й е цироза. Книгата на Югет Бушардо не съдържа факти или предположения
за евентуална злоупотреба с алкохол, споменава се единствено злоупотребата на
Сартр с алкохол и психоактивни вещества.
вторник, 10 март 2015 г.
"Подчинението на жените" на Дж. Ст. Мил (1-ва част)
Написано в далечната 1863 год., есето "Подчинението на жените" на английския философ Джон Стюарт Мил е удивителен текст, който е "задължителен" за всеки, който някога се е замислял, дори съвсем бегло, по темата за равноправието на жените и мъжете. На всичко отгоре е преведена на български език-една от малкото феминистки класики, удостоени с тази чест! Във време, когато свободата и равенството са се смятали за уж човешка, но в действителност единствено мъжка привилегия, а жените са живеели в пълна липса на права и възможности за личностно развитие Дж. Стюарт Мил убедително и силно аргументира идеята за равноправие на мъжа и жената. Няма да преразказвам идеите му, защото ми се струва нелепо, а, на първо време, ще го цитирам по две любими за мен теми-свободата и властта.
Свобода
"След първичните нужди от храна и облекло,
свободата е първата и най-силна потребност на човешката природа.""Любовта към силата и любовта към свободата са във вечно противоборство"
"Всяко ограничение върху свободата на действие на
нашите ближни изсушава в някаква степен първоизвора на човешкото щастие и
оставя нашия род неизмеримо по-малко богат във всичко, което придава ценност на
живота за отделното човешко същество."
"Истинската добродетел на човешките същества е
пригодността им да живеят заедно като равни, при което те с готовност
предоставят на другите свобода и се отнасят към всякакъв вид господство като
към необходимост по изключение, и то при всички случаи временна необходимост;
хората предпочитат всеки път, когато е възможно, обществото, при което ролята
на ръководител и следовник са редуващи се и реципрочни".
Власт
"Нито в семейните, нито в държавните дела властта не е
компенсация за загубата на свобода".
"Господството и подчинението не са нищо друго освен
злополучна необходимост в човешкия живот-обществото на равенството е неговото
естествено състояние."
"Нима някога е съществувало господство, което да не е
изглеждало естествено на тези, които са го упражнявали?...Самият закон на
силата винаги е изглеждал на онези, които не могат да се позоват на друг,
най-естествената основа за упражняване на власт."
четвъртък, 5 март 2015 г.
Черил Стрейд-“Моето приключение в дивото”
Подходих към книгата на Черил Стрейд “Моето
приключение в дивото” с
огромен ентусизъм най-вече заради сюжета й-след серия провали и
неблагополучия в личния си живот, млада, 26-годишна жена тръгва на път сама и
минава дълъг 1800 км и тежък планински маршрут в САЩ, известния там
Тихоокеански хребетен път (ТХП). За моя изненада първоначално ми беше трудно да се
отъждествя с главната героиня, която е и самата авторка, и ми отне почти
стотина страници-може би заради особената й съдба и някои нереалистично звучащи
ми моменти. В хода на четенето на тази увлекателна и добре написана книга обаче
тя ме покори.
Черил Стрейд не е поредният търсач на силни усещания, а жена,
която се впуска в пътуването си по много лични и дълбоко-емоционални причини.
Пътуването й е приключение, но и процес на лечение, който идва на мястото на
неуспешно състоялата се психотерапия. Физическите изпитания, контактът с
природата, срещите с хората и всички премеждия по пътя й й помагат да преосмисли опита
си, но това, което като че ли най-много допринася за личната й трансформация е
фактът, че пътува сама. Именно това й позволява да надмогне тъгата, чувството
за вина и страховете, да (пре)открие собствените сили и възможности, да събуди
увереността и независимостта си. В края на книгата емоциите се избистрят,
объркаността изчезва, остават удоволствието от самотата (“Чувствах се добре сама. Чувствах се
неописуемо добре.”), благодарността, както и онази изначална увереност и
свързаност със света около нас, която дреме в дълбините на човешката душевност.
Не мога да не отчета, че опитът й в планината е много
женски-пропуските в подготовката, изобилието от страхове, многообразието на
емоционални преживявания, колебанията. Въпреки тях обаче Черил върви решително
и смело напред. На пръв поглед може да изглежда странно, че
дори в американската култура, която е родина на движението за женски права и в
която феминизмът има дълги традиции, темата за себеутвърждаването на жените е
все така актуална, но колективният психически опит се променя бавно, много
бавно. Жените бавно и постепенно отвоюват онези пространства, преживявания и идентичности
си, които
Тази книга потвърди личното ми усещане за това колко полезна и необходима за жените е всяка истински самостоятелна инициатива, всяко собствено решение, всяко самостоятелно пътуване. Само чрез такива малки стъпки на всяка една от нас рушим своята представа, че не можем да се справяме сами. Както биологически, така и по силата на възпитанието си, жените са устремени към свързването-с общността, потомството и дома, и откъсването от този модел е един съвършено нов, пълен с възможности опит.
Тази книга потвърди личното ми усещане за това колко полезна и необходима за жените е всяка истински самостоятелна инициатива, всяко собствено решение, всяко самостоятелно пътуване. Само чрез такива малки стъпки на всяка една от нас рушим своята представа, че не можем да се справяме сами. Както биологически, така и по силата на възпитанието си, жените са устремени към свързването-с общността, потомството и дома, и откъсването от този модел е един съвършено нов, пълен с възможности опит.
“Моето приключение в дивото” на Черил Стрейд е много лична и
силна книга, която си струва да се прочете. Тя заслужава популярността си и филмирането
си, защото смело прониква в дълбините на човешкия опит и разкрива преживявания, които помагат и на нас като читатели да се свържем с лечебната сила на природата и с чудото на личностната трансформация. Книгата докосва по един
естествен начин и ни предизвиква да се вгледаме в себе си, да се
изправим пред собствените си страхове. А защо не и да потеглим на собствено
“пътуване в дивото”?
Любими моменти
“Знаех, че допусна ли страхът да се настани в главата ми, пътешествието ми е обречено. Страхът се поражда в голяма степен от битуващите истории; аз пък реших да разкажа една, различна от онези, които ние, жените, сме свикнали да чуваме. Че съм в безопасност. Че съм силна. И смела. Че нищо не може да ме надвие. ... Страхът поражда страх. Силата поражда сила. Стремях се единствено към силата. И не след дълго действително преборих страха.”
“не бях дошла сред дивата природа, за да си спестя мантрата “Не ме е страх”. Давах си сметка, че бях тук, за да превъзмогна този страх, всъщност не само страха, но и всичко останало-всичко, което бях причинила сама на себе си, и всичко, което ми бяха причинили другите. А не можех да го сторя, ако постоянно се влачех подир някого.”
Любими моменти
“Знаех, че допусна ли страхът да се настани в главата ми, пътешествието ми е обречено. Страхът се поражда в голяма степен от битуващите истории; аз пък реших да разкажа една, различна от онези, които ние, жените, сме свикнали да чуваме. Че съм в безопасност. Че съм силна. И смела. Че нищо не може да ме надвие. ... Страхът поражда страх. Силата поражда сила. Стремях се единствено към силата. И не след дълго действително преборих страха.”
“не бях дошла сред дивата природа, за да си спестя мантрата “Не ме е страх”. Давах си сметка, че бях тук, за да превъзмогна този страх, всъщност не само страха, но и всичко останало-всичко, което бях причинила сама на себе си, и всичко, което ми бяха причинили другите. А не можех да го сторя, ако постоянно се влачех подир някого.”
“Открай
време възприемах самотата като реално съществуващо място, не като състояние на
духа, а като стая, където можех да се оттегля, за да бъда тази, която всъщност
бях. Пълната изолираност на ТХП беше променила това ми схващане. Самотата вече
не беше стая, а целият огромен свят, и сега бях останала сама в този свят,
обитавайки го по непознат за мен начин.”
“Колкото
и несигурно да напредвах, се чувствах на правилното място, сякаш усилията ми
имаха смисъл. Сякаш това, че се намирах сред чистата и неопетнена красота на
дивата природа, означаваше, че и аз можех да бъда чиста и неопетнена,
независимо от всичко изгубено и отнето, от непростимите ми постъпки спрямо
околните и мен самата и непростимите постъпки на околните спрямо мен. Колкото и
скептицизъм да имаше у мен, не се отнасях скептично към едно-дивата природа
притежаваше изумителна яснота и аз бях част от нея.”
“Вече
не се чувствах като пълна глупачка. Нито пък като горда амазонска царица.
Чувствах се силна, смирена и приютена-сякаш и аз бях в безопасност в този
свят.”
четвъртък, 27 ноември 2014 г.
За красотата, с мисъл
Винаги съм се удивлявала над житейския факт, че жените
инвестират такава огромна част от времето, енергията и мислите си във
външността си. В същото време мъжете щастливо и необезпокоявано нехаят "как изглеждат" и съжителстват успешно с бръчки, стрии, мазнини и въобще с каквото природата ги е дарила. Макар самата аз да съм общо взето подмината от тревогата около външния си вид и от желанието да го подобрявам с всички възможни средства, ми е
много интересно как и защо те са се загнездили в женското съзнание. Книгата на
Наоми Улф "Митът за красотата"(The Beauty Myth) (1991) ми помогна да подредя мислите
си в тази посока. Тя разглежда социално-културните измерения на женския стремеж
към красота. Защото макар да изглежда лично решение, избор и нужда, той се
поражда, развива и подхранва в една култура, която налага ясни представи и стандарти
за женска красота, съвкупността от които Наоми Уолф нарича "мита за красотата".
Съвременната красота
Съвременната култура е свръхфокусирана върху женското тяло
по начин, който подхранва неравнопоставеността между мъжа и жената-защото не е върху
мъжкото. Социалната перцепция за жената е доминирана от представата, че жената
трябва да бъде преди всичко красива. Визуалните
медии заливат аудиторията си с поток от образи на женски лица и тела, сякаш
най-естественото нещо на света е женското тяло да е на показ и подложено на
обсъждане. Косата, ноктите, кожата, коремът на жените и т.н. - разголено и
накъсано на парчета, женското тяло е предмет не само на реклами, но и на
предавания и статии, които съветват и навлизат "в дълбочина" в
темата.
Дали и колко са слаби, как да поддържат теглото си и как да отслабнат са централни теми в мисленето и общуването на голяма част от жените. Дори и да не е осъзната тревогата по отношение на "слабостта", тя винаги присъства и тайно подронва женската увереност. Култът към слабото женско тяло изцежда физически и психически жените, но безспорно най-уродливата негова проява са хранителните разстройства-анорексия и булимия, които често взимат жертви. Самата Наоми Улф е бивша анорексичка и особено покъртително описва гладуването и последиците от него.
Както твърди Наоми Улф, слабото женско тяло не е естетически идеал, а социално и политическо решение, което налага покорство, страх, безсилие. Страхът да не надебелеем е израз на женската тревога по отношение на пространството, което заема жената. Kакто културата, така и нашето самочувствие предписват, че то трябва да е възможно най-малко. Оттам и лишаването от храна се превръща в акт на психологическо и социално самоограничаване-"жените не се чувстват достойни за достатъчно храна, защото те са научени да живеят с по-малко от това, което имат нужда, съгласно традиция, предавана от безкрайно много поколения майки."(Н.Улф)
Почти наравно с изискването за слабостта на женското тяло е това то да изглежда младо и стегнато. Страхът от остаряване белязва живота на жената и я прави роб на "анти-ейдж" индустрията, която обещава "чудото" на вечната младост. Остаряването на жената не трябва да й "личи"-на старостта се гледа като на недъг, порок, естетическо и морално прегрешение.
Остаряването обаче е и съзряване, то е увереност, опит, гъвкавост. Когато преминаваш през живота и се учиш от него, най-естественото нещо на света е да се променяш и това да личи. Времето и опитът са особено голям актив за жените, защото им позволяват да се отърсят от чуждите очаквания и стереотипите, които белязват възпитанието им в много по-голяма степен от това на мъжете. Наскоро 71-годишната Изабел Алиенде сподели усещанията си по повод възрастта си - "Какво спечелих? Свобода - вече нищо не трябва да доказвам. Не съм заложник на идеята коя съм била, коя искам да бъда или каква очакват да бъда другите. Вече не се налага да се харесвам на мъжете …Чудесно е да се освободиш. Трябваше да започна по-рано." В същото време обаче тя казва "за суетна жена като мен е много трудно да остарява в тази култура. Вътрешно се чувствам добре, очарователна, съблазнителна, секси. Никой друг не вижда това. Невидима съм. ".Тъжно е, че точно жените, които имат какво да кажат, са най-малко присъстващи в общественото пространство. Култът към младостта идеализира неопитната и лесна за манипулиране жена. Той е механизъм, който прави женската увереност невидима. Страхуващата се от остаряване жена всъщност не се бори с възрастта, а с естествено настъпващата й в живота освободеност и увереност, с които не знае как да борави, защото културата и обществото не са я подготвили за тях.
Себевъзприемане
Съвременната представа за красота продължава дългата традиция в западните общества жените да се (само)възприемат като изначално несъвършени и поддържа ниската самооценка на жените. Масовата култура "ни учи да предпочитаме "красивата маска" пред собствените си лица и тяло"(Н.Улф) и насажда отчуждение от собственото тяло. От друга страна, "жените са възпитавани да се идентифицират много повече с тялото на мъж или дете…отколкото със своето собствено"(Н.Улф). Съответно повечето жени носят в себе си дълбоко неудовлетворение от тялото си и не харесват поне няколко части от него. Както казва Наоми Улф, "съвсем здрави жени могат да са по-малко удовлетворени от телата си, отколкото са хора с недъзи".
Няма как проблемната връзка с тялото да не се отрази върху сексуалността на жената. Наоми Улф говори за "инверсия на женската сексуалност", която е обърната не навън, а навътре-към представата, че сме харесвани и желани-"Това, което научава малкото момиче не е желанието за другия, а желанието да бъде желано.
What women look like is considered important because what we say is not.
Съвременната красота
Съвременната култура е свръхфокусирана върху женското тяло
по начин, който подхранва неравнопоставеността между мъжа и жената-защото не е върху
мъжкото. Социалната перцепция за жената е доминирана от представата, че жената
трябва да бъде преди всичко красива. Визуалните
медии заливат аудиторията си с поток от образи на женски лица и тела, сякаш
най-естественото нещо на света е женското тяло да е на показ и подложено на
обсъждане. Косата, ноктите, кожата, коремът на жените и т.н. - разголено и
накъсано на парчета, женското тяло е предмет не само на реклами, но и на
предавания и статии, които съветват и навлизат "в дълбочина" в
темата.
Цялостното внушение на културата ни е, че "женското
тяло се нуждае от …изкуствено създадени средства за усъвършенстване" (Н.
Улф). Десетки хиляди продукти, процедури и техники идват на помощ на жената,
която иска да заличи следите от възрастта, от раждането, от умората и стреса,
да премахне окосмяването, бръчките и мазнините си. Съществуването на ясни стандарти за външния вид отслабва телесните граници на жените до толкова, че прави социално приемливи всякакви инвазивни и болезнени процедури за разкрасяване. "Трай, бабо, за хубост", както казваме ние -
разбира се, на дядото не му се налага.
Съвременната красота е "поддържаната" красота-плод на усилията, времето и паричните средства на жените, доказателство за усърдие и послушание. Тя е нещо, което трябва да се пришие върху оригиналното женско тяло, за да може жената да се чувства добре–приета от обществото и от себе си. Без съмнение две са главните цели на всяка "уважаваща себе си" жена-да е слаба и да изглежда млада.
Съвременната красота е "поддържаната" красота-плод на усилията, времето и паричните средства на жените, доказателство за усърдие и послушание. Тя е нещо, което трябва да се пришие върху оригиналното женско тяло, за да може жената да се чувства добре–приета от обществото и от себе си. Без съмнение две са главните цели на всяка "уважаваща себе си" жена-да е слаба и да изглежда млада.
Дали и колко са слаби, как да поддържат теглото си и как да отслабнат са централни теми в мисленето и общуването на голяма част от жените. Дори и да не е осъзната тревогата по отношение на "слабостта", тя винаги присъства и тайно подронва женската увереност. Култът към слабото женско тяло изцежда физически и психически жените, но безспорно най-уродливата негова проява са хранителните разстройства-анорексия и булимия, които често взимат жертви. Самата Наоми Улф е бивша анорексичка и особено покъртително описва гладуването и последиците от него.
Както твърди Наоми Улф, слабото женско тяло не е естетически идеал, а социално и политическо решение, което налага покорство, страх, безсилие. Страхът да не надебелеем е израз на женската тревога по отношение на пространството, което заема жената. Kакто културата, така и нашето самочувствие предписват, че то трябва да е възможно най-малко. Оттам и лишаването от храна се превръща в акт на психологическо и социално самоограничаване-"жените не се чувстват достойни за достатъчно храна, защото те са научени да живеят с по-малко от това, което имат нужда, съгласно традиция, предавана от безкрайно много поколения майки."(Н.Улф)
Почти наравно с изискването за слабостта на женското тяло е това то да изглежда младо и стегнато. Страхът от остаряване белязва живота на жената и я прави роб на "анти-ейдж" индустрията, която обещава "чудото" на вечната младост. Остаряването на жената не трябва да й "личи"-на старостта се гледа като на недъг, порок, естетическо и морално прегрешение.
Остаряването обаче е и съзряване, то е увереност, опит, гъвкавост. Когато преминаваш през живота и се учиш от него, най-естественото нещо на света е да се променяш и това да личи. Времето и опитът са особено голям актив за жените, защото им позволяват да се отърсят от чуждите очаквания и стереотипите, които белязват възпитанието им в много по-голяма степен от това на мъжете. Наскоро 71-годишната Изабел Алиенде сподели усещанията си по повод възрастта си - "Какво спечелих? Свобода - вече нищо не трябва да доказвам. Не съм заложник на идеята коя съм била, коя искам да бъда или каква очакват да бъда другите. Вече не се налага да се харесвам на мъжете …Чудесно е да се освободиш. Трябваше да започна по-рано." В същото време обаче тя казва "за суетна жена като мен е много трудно да остарява в тази култура. Вътрешно се чувствам добре, очарователна, съблазнителна, секси. Никой друг не вижда това. Невидима съм. ".Тъжно е, че точно жените, които имат какво да кажат, са най-малко присъстващи в общественото пространство. Култът към младостта идеализира неопитната и лесна за манипулиране жена. Той е механизъм, който прави женската увереност невидима. Страхуващата се от остаряване жена всъщност не се бори с възрастта, а с естествено настъпващата й в живота освободеност и увереност, с които не знае как да борави, защото културата и обществото не са я подготвили за тях.
Култът към младостта обрича жената на
битка с времето и по този начин на вечна неприсъственост – тя е или уплашена от
приближаващата старост или носталгична към младостта. И не на последно място,
като стигматизира и наказва с невидимост старостта, той пречи на обмена на знания и мъдрост между млади и стари жени.
Себевъзприемане
Дали и колко точно е
хубава е отправна точка в мисленето на жената за самата себе си-един безкрайно несигурен и повърхностен фундамент, разклащан от времето,
промяната в тенденциите, смяната на гледната точка. Жената има нужда да
"се чувства" красива и това поставя самооценката й в зависимост от
реалния или интернализиран чужд поглед.
Съвременната представа за красота продължава дългата традиция в западните общества жените да се (само)възприемат като изначално несъвършени и поддържа ниската самооценка на жените. Масовата култура "ни учи да предпочитаме "красивата маска" пред собствените си лица и тяло"(Н.Улф) и насажда отчуждение от собственото тяло. От друга страна, "жените са възпитавани да се идентифицират много повече с тялото на мъж или дете…отколкото със своето собствено"(Н.Улф). Съответно повечето жени носят в себе си дълбоко неудовлетворение от тялото си и не харесват поне няколко части от него. Както казва Наоми Улф, "съвсем здрави жени могат да са по-малко удовлетворени от телата си, отколкото са хора с недъзи".
Няма как проблемната връзка с тялото да не се отрази върху сексуалността на жената. Наоми Улф говори за "инверсия на женската сексуалност", която е обърната не навън, а навътре-към представата, че сме харесвани и желани-"Това, което научава малкото момиче не е желанието за другия, а желанието да бъде желано.
Социални последствия
Разглеждайки историята на жените, Наоми Улф твърди, че след големите победи на феминизма (извоюването на право на глас, легализирането на аборта и свободната продажба на контрацептивите) жените правят крачка назад, като се предават на "мита за красотата". "Как жените изглеждат е толкова важно, защото това, което казваме, не е." Макар и външно спечелили свобода и равноспоставеност, ние продължаваме да робуваме на стереотипи, да живеем и възприемаме себе си съгласно чужди стандарти, да потъпкваме уникалността си. В чисто социален план митът за красотата запраща жената в пространството на телесното-храната, разкрасителните процедури, модата, пазаруването. Tова поддържа женската мисъл на повърхността и й предоставя ограничен набор от средства за себеизразяване и възможности за изява.
Извън темата за красотата Наоми Улф отбелязва, че все така във възпитанието на жените се насажда идеята за "опасностите" на света и застрашеността на жената от всички форми на насилие. Съответно, огромни територии от социалното пространство продължават да са затворени за жените като опасни и неподходящи. Дори и да се приеме, че "мястото" на жените вече не е вкъщи, жените все така имат отредени места, сигурни и одобрени.
Отношения с мъжете
Отношения между жените
Може би една от най-неприятните последици от свръхфокусирането върху женската красота е съревнованието и отчуждението между жените, които той поражда. "Мисленето за красотата учи жените да подхождат една към друга като към врагове" (Н. Улф). В семейството си и извън него момичетата рано се приучват да се сравняват по красота и това отравя отношенията им една с друга. Разделяйки ни на красиви, хубави, грозни, дебели, слаби, млади и стари, митът за красотата насажда завист и омраза там, където може да вирее подкрепа, приятелство, съпричастност. Чуждата красота и достойнство се възприемат като заплаха, защото подронват крехките основи на собственото усещане за ценност.
Отвъд мита за красотата
Важно е да се изтъкне, че Наоми Улф не отрича стремежа към красота, а масовото разбиране за нея в културата ни. Тя призовава за предефиниране на разбирането ни за красота, така че то да е не-йерархично, не-насилническо, не-състезателно и говори за скритата зад чертите одухотвореност на човешкото лице и за красотата на остаряването. Една разкрепостяваща дефиниция за красотата със сигурност би ни приближила повече към себеприемането, смелостта, сексуалността ни, би направило отношенията ни и с двата пола по-дълбоки, съпричастни и интензивни. В тази връзка Наоми Улф изказва една много интересна идея-че под мита за красотата и под социалния натиск за хетеросексуалност вирее силно взаимно привличане между жените. Идея, която споделям изцяло, но за това друг път :).
Любими моменти
Разглеждайки историята на жените, Наоми Улф твърди, че след големите победи на феминизма (извоюването на право на глас, легализирането на аборта и свободната продажба на контрацептивите) жените правят крачка назад, като се предават на "мита за красотата". "Как жените изглеждат е толкова важно, защото това, което казваме, не е." Макар и външно спечелили свобода и равноспоставеност, ние продължаваме да робуваме на стереотипи, да живеем и възприемаме себе си съгласно чужди стандарти, да потъпкваме уникалността си. В чисто социален план митът за красотата запраща жената в пространството на телесното-храната, разкрасителните процедури, модата, пазаруването. Tова поддържа женската мисъл на повърхността и й предоставя ограничен набор от средства за себеизразяване и възможности за изява.
Извън темата за красотата Наоми Улф отбелязва, че все така във възпитанието на жените се насажда идеята за "опасностите" на света и застрашеността на жената от всички форми на насилие. Съответно, огромни територии от социалното пространство продължават да са затворени за жените като опасни и неподходящи. Дори и да се приеме, че "мястото" на жените вече не е вкъщи, жените все така имат отредени места, сигурни и одобрени.
Отношения с мъжете
Макар привидно да обслужва мъжете, съвременният
идеал за женска красота в действителност разделя половете по един трудно
преодолим начин. Той подменя реалната жена с една красива маска и последиците
от това маскиране затрудняват пълноценните отношения между мъжа и жената.
В едни романтични отношения дефицитът на самоуважение и себеприемане от страна на жената изправя мъжа пред непосилната задача да ги компенсира. От мъжа се чака всичко-комплименти, подаръци, харесване, безусловно одобрение, подкрепа, романтика, внимание, непрекъснати доказателства за любов, постоянство и сериозност. Всичко това трябва да запълни "черната дупка на себеомразата" (Н.Улф) и да заличи усещането за невидимост на реалната жена. По тази причина женската позиция в повечето хетеросексуални връзки е на искащия, а мъжът защитно заема позиция на безразличие и отбягване, за да устои на напора на женските очаквания.
В едни романтични отношения дефицитът на самоуважение и себеприемане от страна на жената изправя мъжа пред непосилната задача да ги компенсира. От мъжа се чака всичко-комплименти, подаръци, харесване, безусловно одобрение, подкрепа, романтика, внимание, непрекъснати доказателства за любов, постоянство и сериозност. Всичко това трябва да запълни "черната дупка на себеомразата" (Н.Улф) и да заличи усещането за невидимост на реалната жена. По тази причина женската позиция в повечето хетеросексуални връзки е на искащия, а мъжът защитно заема позиция на безразличие и отбягване, за да устои на напора на женските очаквания.
Отношения между жените
Може би една от най-неприятните последици от свръхфокусирането върху женската красота е съревнованието и отчуждението между жените, които той поражда. "Мисленето за красотата учи жените да подхождат една към друга като към врагове" (Н. Улф). В семейството си и извън него момичетата рано се приучват да се сравняват по красота и това отравя отношенията им една с друга. Разделяйки ни на красиви, хубави, грозни, дебели, слаби, млади и стари, митът за красотата насажда завист и омраза там, където може да вирее подкрепа, приятелство, съпричастност. Чуждата красота и достойнство се възприемат като заплаха, защото подронват крехките основи на собственото усещане за ценност.
Отвъд мита за красотата
Важно е да се изтъкне, че Наоми Улф не отрича стремежа към красота, а масовото разбиране за нея в културата ни. Тя призовава за предефиниране на разбирането ни за красота, така че то да е не-йерархично, не-насилническо, не-състезателно и говори за скритата зад чертите одухотвореност на човешкото лице и за красотата на остаряването. Една разкрепостяваща дефиниция за красотата със сигурност би ни приближила повече към себеприемането, смелостта, сексуалността ни, би направило отношенията ни и с двата пола по-дълбоки, съпричастни и интензивни. В тази връзка Наоми Улф изказва една много интересна идея-че под мита за красотата и под социалния натиск за хетеросексуалност вирее силно взаимно привличане между жените. Идея, която споделям изцяло, но за това друг път :).
Любими моменти
So good and
evil become thin and fat, fighting for the woman' s soul.
The female body is always in need of
completion, of man-made ways to perfect it.
To live in a culture in which women are
routinely naked where men aren't is to learn inequality in little ways all day
long.
What women look like is considered important because what we say is not.
The more
legal and material hindrances women have broken through, the more strictly and
heavily and cruelly images of female beauty have come to weigh upon us.
Aging in women is "unbeautiful" since
women grow more powerful with time, and since the links between generations of
women must always be newly broken.
Beauty's
self-consciousness is intended to hover at skin level in order to keep women
from moving far inside to an erotic center or far afield into the big space of
the public realm.
Few women
have a strong sense of bodily identity and the beauty myth urges us to see a
"beautiful" mask as preferable to our own faces and bodies.
Solidarity
is hardest to find when women learn to see each other as beauties first.
consumer culture depends on maintaining a
broken line of communication between the sexes and promoting matching sexual
insecurities.
The beauty myth keeps a gap of fantasy between
men and women.
there
is a secret "underlife" poisoning our freedom; infused with notions
of beauty, it is a dark vein of self-hatred, physical obsessions, terrors of
aging, and dread of lost control.
Culture
stereotypes women to fit the myth by flattening the feminine into
beauty-without-intelligence or intelligence-without beauty; women are allowed a
mind or a body but not both.
What little girls learn is not the desire for
the other, but the desire to be desired.
We do not
have to spend money and go hungry and struggle and study to become sensual; we
always were. We need not believe we must somehow earn good erotic care; we
always deserved it. Femaleness and its sexuality are beautiful.
When men
and women look at one another beyond the beauty myth, it will bring greater
eroticism between the sexes as well as greater honesty.
The maturing of a woman
who has continued to grow is a beautiful thing to behold.
Hostile
competition can often be proof of what our current sexual arrangements repress:
our mutual sexual attraction. If women redefine sexuality to affirm our
attraction among ourselves, the myth will no longer hurt. Other women's beauty
will not be a threat or an insult, but a pleasure and a tribute.
A woman
wins by giving herself and other women permission-to eat; to be sexual; to age;
to wear overalls…A woman wins when she feels that what each woman does with her
body – unforced, uncoerced-is her own business.
Абонамент за:
Публикации (Atom)


