Връзката с Бог

Връзката с Бог е основополагаща за мен и всеки път, щом я занемаря, последиците неминуемо идват-апатия, отчуждение, раздразнение, усещане за празнота. Да съм свързана с Бог (по моя си хлабав, неуравновесен и изменчив начин) означава да съм балансирана и наместена, а отношенията ми със света и хората около мен да са позитивни и ползотворни. Дефицитът на вяра винаги ме кара да свръхнатоварвам с очаквания отношенията си с хората, да очаквам от тях повече, отколкото те някога биха могли да ми дадат, да съм недоволна и свръхкритична.

Тези дни отворих произволно избрана електронна книга на Учителя Петър Дънов и попаднах на размислите му за връзката с Бога и те както винаги, безупречно резонират с моите усещания и нужди.

"Всеки недъг може да се изправи, когато се възстанови връзката между човешката душа и Бога."

"Вие не можете да имате правилна връзка с когото и да бъде, докато нямате връзка с Бога"

"При връзката на човека с Бога няма да има мъчнотия, която не може да се преоделее."

"Вие можете да сте при най-ниските или най-високите условия на живота, в ада или в рая, но пак можете да направите връзка с Бога"

"При Бога ще отидеш не праведен, не учен, а смирен"

"Имате ли смирение, Божията любов може да дойде във вас. В духовния свят смирението дава пластичност на човешката душа, да възприема благата, които Божественият дух носи в себе си."

"Да ходите с наведени глави, това не е смирение. Смирението подразбира такова състояние на душата, при което човек възприема великото, Божественото, което осмисля живота."

"Като приемете божествената светлина, вие ще дадете ход на благородството на вашата душа, ще чувствате благоволението на Бога и разположението на всички добри хора. Без тази светлина, каквито и усилия да правите, ще бъде напразно."

"Бъдете свободни, естествени в отношенията си. Само така ще се създаде здрава връзка между вас и Бога"
  
"Никога човек не трябва да се бори със себе си, но да познае себе си, т.е. Божественото начало."

из "Ученик – Път към освобождение"

Беседа от Учителя, държана на 22 юни 1922 г. в София

Как да пазаруваме осъзнато

Отдавна би трябвало да сме наясно, че изборът да купим нова вещ носи преки последици за околната среда, а оттам и за нас, които пребиваваме в нея. Нашето потребителско поведение движи индустриалното производство, което генерира замърсяването на околната среда. А нека не се лъжем, в замърсена околна среда няма как да живеем здравословно. Би било добре да има планета, която да поема създадените от хората отрови и вредни вещества, но такава няма, така че те неминуемо достигат до нас, до близките ни хора и до следващите поколения. 

В тази връзка, много съм радостна за това, че в България вече се говори за "икономика на споделянето" ( например тук) и че има все повече алтернативи на пазаруването на нови вещи. Тенденцията за споделяне и свободна размяна на вещи и услуги отдавна се развива на Запад и вече се е превърнала в мода, бизнес и начин на живот за много хора!  У нас също има голямо раздвижване в тази посока-организират се събития за размяна на вещи ("свободни пазари", "айляк базари", "свободни книжарници"), има сайтове за споделени пътувания, все повече хора разменят вещи чрез форуми, сайтове и Фейсбук групи. Въобще имам чувството, че в България се надига истинска вълна на споделеност и че тя увлича все повече и повече хора. Струва ми се, че тази вълна отразява едно дълбоко раздвижване на духовните пластове и че проправя път на една нова култура и нов тип отношения в обществото, в които страхът и търсенето на изгодата отстъпват място на солидарността и подкрепата.

Покрай последния "свободен пазар", който посетих, се замислих колко много стъпки може (и е редно) да направи всеки човек, преди да си купи нова стока и реших да създам един своеобразен алгоритъм на осъзнатото пазаруване. Осъзнатото пазаруване е диаметралната противоположност на емоционалното/импулсивното пазаруване, което жените толкова обичат. То е пазаруване, което не се подчинява на логиката "харесвам го, мога да си го позволя-значи го купувам", а поставя под въпрос реалната необходимост от вещите и мисли за алтернативните начини за набавяне на продукта. Да пазаруваш осъзнато е екологично, икономично и логично. Надявам се, че хората ще правят все по-отговорно избора колко и какво да купуват. Аз самата също мога да постигна още в тази посока и този списък от стъпки създадох и за собствено улеснение.

И така, ако искаме да си купим нещо осъзнато, е редно да:

1. Да се запитаме дали наистина имаме нужда от тнего-може би отговорът е не :)- Човешката лакомия няма граници, но нека се запитаме дали това е онова качество в нас самите, което искаме да култивираме и развиваме в себе си и което искаме да проявяваме в живота си. И дали чрез искането на още и още нови неща не даваме израз на душевната си пустота, на разочарованието си, на гнева и неудовлетворението си, за справянето с които има толкова много и далеч по-ефективни средства.

2. Да попитаме някой приятел дали не му се намира в излишък. - Рядко се сещаме за това, но много често близките ни хора имат в къщите си това, от което ние имаме нужда, и могат да ни го заемат за временно ползване или да ни го подарят.

3. Да си направим това, от което имаме нужда - В Интернет вече има изобилие от информация за това как човек да си направи сам почти всичко! В групи по интереси и форуми хората обменят опит за шиене, плетене, рисуване, ръчна изработка на бижута и всякакъв вид майсторлък, има видеа, безплатни уроци и книги.

4. Да посетим организирано мероприятие за размяна на вещи и да го потърсиш там.-Такива се организират в София и по-големите градове и това е една от страниците във Фейсбук, която ги популяризира. Размените позволяват да оставим (няма да използвам думата "се отървем от") вещите, от които нямаме нужда, и те да намерят нов собственик, а ние да потърсим и намерим това, което ни трябва. Идеята на размените е, освен да спестим пари, е и да се освободим от привързаността си към вещите, като сведем притежаваното до необходимото.

5. Да погледнем дали някой в Интернет не го подарява-Подаряването на запазени вещи, които не използваме вече, е изключително приятно изживяване, към което и аз самата се пристрастих (тук), и става все по-популярно. Освен в сайтове то се случва вече и във Фейсбук. Вече има около 10-тина Фейсбук групи, които свързват хиляди хора, ангажирани с подаряване и получване на подарени вещи.

6. Да потърсим в магазин за дрехи втора употреба или в оказион.-В магазините за втора употреба човек освен с дрехи често може да се снабди и с обувки, аксесоари (чанти, шалове), чаршафи, покривки, пелени, пердета. Към оказионите, честно казано, съм предубедена-представям си, че са заредени с откраднати от наркомани стоки и не ми е комфортно да влизам там, дори и при перспективата да намеря стоки на много тънка цена. Но за който не е обременен от тази представа или пък тя не го притеснява, и те са опция.

7. Да потърсим в Интернет дали някой не продава тази вещ "втора употреба"- Сайтовете за препродаване на вещи "втора употреба" преливат от обяви.

Ясно е, че има случаи, когато горните стратегии не работят, както и, че има хора, които не желаят да се възползват от тях по ред причини (недоверие, отвращение, съмнение). Затова, ако сме решили да купим нова вещ и все пак да останем осъзнати за последствията от избора си, е хубаво:

8.Да изберем стока с родно производство, така че стоката да е минала възможно най-малко път.

 9. Ако пазаруваме вещи, произведени в далечна страна-да се информираме за социално-екологичната политика на компанията.  Много престижни компании за изнесли производствата си в страни от Третия свят, където стандартите за безопасен труд и за опазване на околната среда са практически несъществуващи. Това създава рискове за околната среда, за здравето и дори за живота на хората там  (например в този случай).  

Може би всички тези опции и стратегии изглеждат много сложни и времеемки на фона на влизането в магазин и купуването на нова вещ, но те пестят ресурсите на планетата ни и предотвратяват замърсяване, така че си струва да изпробваме поне част от тях, според личните си предпочитания и възможности.

Предизборни страсти

От Гери

Настане ли време за избори, неизменният ми ентусиазъм на тази тема започва да се блъска в равнодушието на близки, приятели, роднини. Вече цели 15 години имам право на глас и през тези години винаги съм го упражнявала-на местни, европейски, национални избори, референдуми и балотажи. Дори и когато изборната ми секция е била на 150 км от мястото, в което живея. Дори и когато изборът е между две много големи злини и е повече от труден. За тези 15 години обаче не виждам почти никаква промяна в отношението на хората около мен към изборите-една и съща апатия, едно и също нежелание, което се опитвам да подбутна с въпроси, съвети, факти, но което рядко успявам да повлияя. Стигам да извода, че причините за негласуването са дълбоки и се коренят в историческото ни минало и в колективната ни памет - многото години, в които НАИСТИНА не е имало за кого да се гласува, в които правото на избор на личността и обществото са били системно потъпквани, а покорството е било възнаграждавано и налагано като ценност. В психологията има термин "заучена безпомощност", който според мен добре обяснява тази нагласа. Заучената безпомощност е състояние, което е резултат от ситуация с многобройни негативни и неприятни стимули, върху които индивидът е нямал контрол. След излизането си от тази ситуация, индивидът продължава да се държи като безпомощен, макар и вече да има силата да промени обстоятелствата.  

Тази година покрай европейските избори във Фейсбук стартира инициативата ""Обещай, че ще гласуваш", обединяваща хора, които също като мен се стремят да провокират приятелите си да гласуват. Покрай нея започнах да си давам сметка защо гласувам.  

1. Гласувам, защото принадлежа към това общество и ме интересува какво се случва с него, а да гласувам е един от начините да заявя това. 

Живея в тази страна, част съм от този народ и няма как да съм безучастна към проблемите му. Разрешаването на всички общи за страната проблеми минава през политиката, неизбежно е. Разбира се, има и други начини да заявя позициите си освен гласуването-петиции, протести, жалби и т.н., но гласуването е най-удобно, лесно и чуваемо.

2. Гласувам, защото както навсякъде, така и в политиката откривам приятни, интелигентни и смели хора, на които ми е лесно да гласувам доверие. 

Признавам си, че политическите програми и лозунги не стигат до мен, но затова пък личностите ме впечатляват, и то силно. Както и във всекидневното си общуване, и в гласуването си търся автентични хора с енергия и желание да променят нещата към по-добро. Разбира се, политическото пространство в България изобилства от компромати и негативизъм. Ние, българите сме толкова увлечени в отхвърлянето, критикуването, очернянето и "хейтърството", че не забелязваме как този навик ни капсулира и изолира от всичко и всички. Напук на това предпочитам да се доверя на вътрешното си усещане за хората и ако видя нещо добро, да не го подминавам.

3.  Гласувам, защото избори идва от избор, а да правя избори е жизненоважно за мен.

Избор безспорно ми е любима дума-имам ли избор, имам всичко, което ми е необходимо. Изборът е свобода, отговорност, красота. Да нямам избор пък е ситуацията, която ме изкарва от равновесие. Радвам се, че живея в демократично общество, в което ми се дава право на глас и по този начин възможност да повлиявам върху събитията. Харесва ми да гласувам, защото това ми възвръща отново и отново усещането, че мога да въздействам върху съдбата си. Приветствам идеята обществени допитвания под формата на референдуми да се правят по-често, по важните за всички ни теми. Всъщност бих гласувала с удоволствие много по-често, отколкото се налага-да речем, веднъж седмично :)

Гласувайте и вие!

Истанбул със забележки

от Гери

Истанбул е много хвалена и (като че ли) безусловно харесвана дестинация и когато най-накрая тръгнахме за там, бяхме заредени с ентусиазъм и любопитство. Престоят ни там обаче ни остави с доста смесени впечатления и затова реших да споделя тук част от тях.

1. Истанбул изисква забележителни умения за ориентиране и организиране на времето.

Истанбул е необятен град, в който е невъзможно да се стигнеш до където и да е без GPS и/или добра карта и който изисква сериозна подготовка от гледна точка на маршрути и транспорт.  В картите, които се продават там, имената на малките улички липсват, така че не са особено полезни. Дори и с добра карта обаче, лутането и губенето в града са неизбежни и придвижването до която и да е точка отнема часове. За някои това сигурно е част от чара на града, но за нас, съпроводени от две малки деца, беше леко изнервящо преживяване. 

2. Храната е откровено нездравословна.

Ако имате дори леки забежки към здравословното хранене, ще сте много затруднени в избора на храна в Истанбул. Огромната част от местните манджи са месни, мазни и лютиви, сладкото е мнооого сладко, а всичко се приготвя от бяло брашно. 

3. Цените варират и подлежат на договорки.

В магазините и по сергиите в повечето случаи липсват цени и те се определят, явно, от външния вид и националността на купувача. Разбира се, може и изглежда, е редно да се преговаря. На определени места цените са сериозно завишени, затова човек трябва добре да проучи пазара, преди да купи нещо. Изгодното пазаруване изисква сериозни усилия.

4. Турският английски е на границата с абсолютния минимум.

Масово турците са скарани с английския език и дори официалните им надписи са пълни с грешки. В най-добрия случай продавачите и сервитьорите в Истанбул владеят около 20-30 английски думи. Ако разчитате на местните да ви упътят или помогнат в специфична ситуация, езиковата бариера е сериозна пречка.  Някаква смислена комуникация на английски език е почти невъзможно да се случи. 

5. Забележителностите в града са основно джамии.

Джамиите в Истанбул са прекрасни, но освен тях интересните сгради в града са затворени, необозначени и сериозно неглижирани. Българската църква "Св. Стефан"е в ремонт от години, а сградата на Гръцката патриаршия е неоткриваема. В града човек се натъква непрекъснато на интересни крепостни стени и древни сгради, но информация за тях или липсва или е оскъдна, което е наистина жалко. Някак останах с впечатление, че пристрастието към исляма е хвърлило сянка върху културното и архитектурно многообразие в града.

Разбира се, това са само няколко щрихи от едно кратко и все пак многопластово преживяване, но пък може да са от полза на бъдещи пътешественици.

Музиката - между думите и мълчанието

"Музиката изразява това, което не може да бъде изказано, и за което е невъзможно да се мълчи", Виктор Юго

Децата и Смисълът

от Гери

 

"We no longer get work out of our children; today we get meaning.", Esther Perel 

("В наши дни вече не използваме децата за труд, а за да получим смисъл.", Естер Перел)

Ако има фраза, която да ме кара да подскачам от гняв, това със сигурност са всички вариации на "Децата са смисълът на живота ми" - "За какво живеем, ако не за децата…", "Добре, че са децата, всичко друго не си струва…". Чувам го от родители понякога, но по-често го виждам в поведението им и ми става тъжно...

Няма спор, че родителството е обсебващо занимание. Появят ли се децата в живота ни, той заприличва на пералня с центрофуга - безпорядък, който се върти в кръг, а в центъра, разбира се, е детето. Особено в първите години цикълът от хранене-приспиване-успокояване ни върти ли, върти… Пералнята ни изплюва изцедени и смачкани, но затова пък няма как да спрем-детето има нужда от нас! В първите месеци ние сме неговите спасители, и това е реалност, а не метафора. "По шест пъти на ден при всяко събуждане го спасявам", както пише Мари Дарийосек в "Бебето" . Със своята безпомощност, крехкост и гукаща благодарност бебетата ни омайват до степен, в която всичко друго минава на заден план. Изведнъж 90 % от времето ни се оказва заето със занимания, свързани с детето-пазаруваме, готвим, разхождаме се специално за него. Наличието на 10 % свободно време ни изненадва и ни заварва неподготвени, така че се втурваме в безсмислени дейности-чистене, четене на мнения във форуми, ровене в социалните мрежи.

Погледнато "отвътре", родителството е цялостна трансформация, "пълна промяна" (която понякога изглежда и като подмяна), такава каквато само любовта може да предизвика. То е цялостно отваряне към света и изграждане на цял набор от нови умения-търпение, практичност, безкрайна изобретателност, способността да носиш отговорност за чужд живот, способността да мислиш за пет неща едновременно и да поддържаш в съзнанието си поне десет задачи за деня. Периферията на зрението и на вниманието ни става безкрайно широка и започва да включва пространството зад гърба ни. Натрупваме и многобройни познания в много разнородни области-кърмене, хомеопатия, здравословно хранене, ставаме "експерти" по всичко. Разширява се и способността ни да изпитваме щастие, радост, любов и наново откриваме тези чувства, в контекста на живота с дете. Първата усмивка, първата крачка, първата дума, многобройните момент на споделена нежност и любов, с които е наситен животът с деца.

Дали обаче децата са Смисълът и ако са - какво е бил животът ни преди децата? Очевидният отговор е, че сме живели без Смисъл, в очакване на Смисъла. Така че какво друго ни остава, освен да запокитим безсмисления си преди живот? Да забравим навиците, страстите си, забавленията си, хобитата си, да забравим приятелите си без деца (нашето дете няма с кого да се забавлява, когато сме с тях!). Да забравим себе си-сега след като имаме Дете, нямаме нужда от Себе си. Да се погребем в новоизградената и центрирана около децата рутина. Да се убеждаваме, че сме щастливи-нали "имаме" деца!

Не мога да упрекна никой, който се спуска по тази плоскост, не на последно място, защото и аз съм била там. Цялото това движение е много показателно за тревожността ни, за липсата ни на опора (в себе си, в Бог), за ниската ни самооценка, за себеподценяването ни. Смятам обаче, че човек не се чувства дотам добре в един такъв живот и с едно такова съзнание -осъзнато или не. Не е зле също така да се запитаме, дали на децата ни им е комфортно и приятно да са Смисълът ни? На тях, които са смислени, ценни и обичащи себе си, без да си поставят въпроси и без да се опитват да убедят себе си? Дали децата ни имат нужда от родители, фокусирани изцяло върху тях и дали ще са щастливи, ако цял живот се бранят от натрапливата ни нужда да се грижим за тях?

Никога не е късно човек да отвоюва време и пространство за себе си, да преоткрие Смисъла на живота си и да си го вземе обратно. Да си позволи да захвърли родителската роля за час-два или за ден-два и да се потопи в нещо съвсем различно и безкрайно не-родителско. Да погледне към нещата, които си е забранил и да си зададе въпроса "Защо не?". Да се върне към хората и нещата, които са го правели щастливи и преди Детето. Да открие нови такива. Не е ясно дали това би ни помогнало да станем по-добри родители, но със сигурност ще ни направи по-щастливи и по-достойни хора.

Вдъхновяващата Симон дьо Бовоар

Първата ми среща с френската писателка, интелектуалка и феминистка Симон дьо Бовоар беше чрез "Мемоари на едно порядъчно момиче", прочетена някъде по време на тийнейджърството ми и оставила у мен смътен, но много приятен спомен. Книгата описва първите 18 години от живота й и много успешно се вписа в моите първи 18 години. Вече в сегашната си по-зряла възраст попадам на втората част от мемоарите й, описващи нейната зряла възраст - "The Prime of Life". Книгата не е преведена на български, заглавието си превеждам като "В разцвета на силите си".

Колкото повече напредвам с книгата, толкова по-силно е възхищението ми и вече не успявам да го сдържам, а говоря за дьо Бовоар на всички около мен! Ровя в Интернет за нея, гледам клипове в youtube с нейно участие и съм въодушевена! Чета и не мога да спра да се възхищавам на тази необикновено смела жена, която отхвърля всичко традиционно (наричано по онова време "буржоазно", но налично и сега, когато не говорим вече за буржоазия!) не само на думи, но и на дела. Прави го без излишен патос, но и без колебания. Възползва се от всяка възможност да се потопи в нов опит, да опознава и почувства света във всеки негов аспект. Пътува неуморно и както изглежда при всеки възможен повод - сред природата, в градове, села; из чужди държави. Голяма част от пътешествията си прави сама-дълги преходи в планината, при които се придвижва на стоп или на колело и спи на открито. Любим момент за мен са велосипедните й пътешествия, които стават обичайни, след като се научава да кара колело около 30-тата си година.

Ако някой някога си е представял Симон дьо Бовоар като войнстваща феминистка със сигурност ще открие един друг образ в книгата. Както повечето жени, тя е центрирана около отношенията си с другите и създава представата за много грижовен човек, привързана към партньора и приятелите си. Отношенията си със Сартр описва почти безстрастно-някак естествено приела обвързаността на съдбите им, препокриването на интересите им, взаимозависимостта им. В цялата книга като че ли преобладава "ние" пред "аз", а там където "аз" е в повече, има болка и усещане за липса. "Отношенията ни са най-голямото постижение на моя живот.", казва другаде. И то какво постижение-51 години на партньорство, любов, творческо сътрудничество! Една отворена връзка, без съжителство и деца, чиито плодове са многото произведения на двамата емблематични творци на 20-ти век. В " The Prime of Life" става ясно колко интензивен е съвместният живот на Сартр и дьо Бовоар - непрекъснати срещи, обсъждания, съвместни пътувания, общи приятелства, обмен на всички възможни нива. Остра горчивина се появява около историята на любовния триъгълник с Олга, който е в основата на романа на дьо Бовоар "Гостенката", и е много лесно да се усети, колко мъчителна е била тази ситуация за нея, въпреки рационализациите и договорките със Сартр. Точно там тя признава, че разрив с него е непосилен за нея. Някъде по средата на книгата разбирам какво я е свързало с него-една рядко срещана хармония на ценности и възгледи ("нашата любов към свободата, противопоставянето ни на съществуващия ред, индивидуализмът ни", както ги изброява тя), в пространство далеч отвъд емоциите и сексуалността. Периодът на Втората световна война е изпълнен с много тревога и изпитания, но дори и в условията на глад, цензура, преследвания животът на Бовоар запазва основните си характеристики-интересът към хората, любовта към пътешествията, писането, интензивните отношения със Сартр, неуморното следене на културните прояви, бурният социален живот.

На фона на описаното в книгата ми се струва много жалко, че информацията за нея в Интернет, се фокусира основно върху нейната (предполагаема) бисексуалност и върху любовния живот на двойката Сартр-дьо Бовоар. В "The Prime of Life" самата дьо Бовоар не засяга тези теми, премълчавайки това, което най-вероятно е приковавало обществения интерес още тогава.И все пак не мога да я цитирам по този повод, от друг източник “По своята същност, хомосексуалността е толкова ограничаваща колкото хетеросексуалността: идеалът трябва да бъде да бъдеш способен да обичаш и мъж, и жена, човешко същество, без да чувстваш страх, ограничаване или задължаване".

В хода на цялата книга чувствам дълбока съпричастност към тази жена, която освен всичко друго пише безкрайно красиво. Нейният светоглед и начин на мислене са ми толкова близки, че се идентифицирам с нея като по учебник по психология. Описва себе си така, както, при повече дар слово, и аз бих описала себе си-"Аз съм ужасно алчна, искам всичко от живота. Искам да съм жена и да съм мъж, да имам много приятели и да имам самота, да работя много и да пиша добри книги, да пътувам и да се наслаждавам на живота, да съм егоистична и да не съм… Както виждате, трудно е да имам всичко, което искам. Но щом не успея, много се ядосвам.". И си мисля, че нейната свободолюбивост, жажда за живот и любов към природата, хората и света са все така рядко срещани сред съвременните хора, както са били и преди 70 години, че нейното слово и нейният пример са ни все така необходими. И че за нас, жените, е все така трудно да следваме своя собствен път, да се абстрахираме от очакванията на другите към нас и от собствените си страхове. "Жени, вие й дължите всичко", гласи едно заглавие на вестник, оповестяващ смъртта й през 1986 год. 

Любими моменти от книгата

  

• "The comradeship that welded our lives together made a superfluous mockery of any other bond we might have forged for ourselves.What, for instance, was the point of living under the same roof when the whole world was our common property?Why fear to set great distances between us when we could never truly be parted?One single aim fired us, the urge to embrace all experience, and to bear witness concerning it ...That which bound us freed us and in this freedom we found ourselves bound as closely as possible."
  
• "it was a delightful feeling not to know not to know each morning where you would sleep that night." 
• "The richer the world's multiplicity, the greater the number of tasks that beckoned to me."
• "Routine habits keep you company in a manner of speaking-just as some companions are often no more than acquired habits."
• "To be no one in particular, to thread one's way unseen into the world, to idle-both physically and mentally-without let or hindrance; to enjoy such a measure of leisure and solitude that one can give one's full attention to everything; to concern oneself with the slightest nuances either of heaven or of one's own soul; to come to grips with ennui, and defeat it-for anyone who possesses the intrepidity of youth I cannot imagine a more profitable or desirable state."
• "There was not a thought in my head: I simply walked and stared. I carried all my possessions on my back, I had no idea where I would sleep each night, and I was still on the move when the first star pricked out in the sky."
  
• "Often I could not bear the thought of being cut off from grass and trees and sky: at least I wanted to keep their scent with me. So instead of taking a room in the inn I would trudge on another four or five miles and beg hospitality in some hamlet: I would sleep in a barn, and the smell of hay would drift through my dreams." 
• "Solitude never oppressed me, nor did my sense of wonder at inanimate objects and my relationship to them ever pall. "
• "What is certain is that, granted the actual circumstances in which I was variously placed, fear never stopped my taking any particular course."
• "When I cycled through the countryside and saw it all drenched in sunlight and fresh life, my heart would contract at the thought of it going on when I was no longer there to behold it."
• "Scents, patterns of light and shade, winds and hurricanes-all pulsed inwardly through my own sinews and veins; so much, indeed, that the throb of my blood stream, the swarming growth of my cells, the whole mystery of life housed within me seemed to be echoed by the shrilling cicadas, the gusts of wind that shook the trees, and the faint crunch of the moss as I trod underfoot."
• "To be oneself, simply oneself, is so amazing and utterly unique an experience that it's hard to convince oneself so singular a thing happens to everybody in the world."
• "The truth of the matter is that if I kept my distance from them it was really to keep myself at arm's length."
• "We did approach each situation in the belief that it was up to us to tackle it for ourselves, without adapting ourselves to any model. We had pioneered our own relationship-its freedom, intimacy, and frankness. We had also, rather less successfully, thought up the idea of the "trio". There was an original quality about our way of traveling which stemmed, at least in part, from our carelessness in matters of organization; yet even this blundering attitude reflected our a priori assumption of independence…Above all we created our own attitudes, theories and ideas, though we refused to be tied down to any one of them, preferring to live in a state of permanent revolution."
• "In the old days the worst part of my depression used to be the astonishment it caused me, the scandalized way in which I fought against it. Nowadays, on the other hand, I accept it cheerfully enough, like an old familiar friend."
• "Misery sits within me like some intimate personal illness, a sequence of insomnia, nightmares, and migraines. "

• "How fond I had been, on my travels, of slipping away and losing myself among trees and rocks; and yet I shook off my own personality even more radically when I plunged into the hurly-burly of daily happenings…I was stunned by the sheer intensity of my own presence: through some miraculous communal intimacy it extended my awareness till it encompassed every other living soul."
• "What is certain is that, granted the actual circumstances in which I was variously placed, fear never stopped my taking any particular course."
  
• "We had always possessed – and were always to keep – the taste for conversation a deux. We would enjoy ourselves over the most idiotic topics-always provided that the two of us remained uninterrupted by any third party. Points of contact and disagreement would differ from one partner to the next, as would one's range of memories and interests; but when you have to discuss things with several people at once, conversation, except in very special circumstances, tends to become mundane-an amusing way of killing time, liable to become insipid or even exhausting, and far from the genuine sort of communication at which we aim."