Защо съм феминистка?

Дълго време тайно, само пред себе си, съм се самоопределяла като феминистка, но като че ли дойде време да го кажа публично и да посоча защо. Целият ми жизнен опит ме отведе към това да чувствам, че жените са третирани несправедливо от самото си раждане. Последствията са видими не толкова отвън, колкото отвътре. Феминистка съм, защото наблюдавам и усещам, че ние, жените:

• по-често преживяваме срам, вина и съмнение в сравнение с мъжете. Определено смятам, че това е резултат от разликите във възпитанието на двата пола.
• твърде често се самоподценяваме и пропускаме да забележим и изявим силните си страни. Можем много повече от това, което си мислим, че можем.
• непрекъснато търсим одобрение и любов и се стремим да ги задържим, дори когато това е против нашите принципи, чувства и стремежи. 
• все още се сблъскваме със схващането, че за жените има набор от "места" (дома, семейството, козметичния салон), докато за мъжа такова ограничение няма.
• имаме недостатъчно разгърнат потенциал да действаме и променяме живота си.
• срещаме трудности с езика, защото в себе си не вярваме, че можем да изразим себе си през него. Част от нас говорят прекалено много, без да казват нищо съществено и успешно избягват истински важните за нас теми и идеи. Друга част от нас се спъват в езика.
• търсим убежище в телата си. Когато се чувстваме зле, стратегиите ни за справяне се въртят около телесното-пазаруваме, готвим, прекаляваме с храната
• сме по-склонни да лишаваме себе си, отколкото да си позволяваме-удоволствие, почивка, награда.

Аз разбирам феминизма не толкова като борба, а преди всичко като проблематизиране на традиционните концепции за мъжко и женско (мъжествено и женствено) и последствията от тях. Макар да са в основата на един външно стабилен обществен порядък, мисля, че цената, която се плаща за този порядък и от двата пола е твърде висока, и е време за промяна.

За красотата, с мисъл

Винаги съм се удивлявала над житейския факт, че жените инвестират такава огромна част от времето, енергията и мислите си във външността си. В същото време мъжете щастливо и необезпокоявано нехаят "как изглеждат" и съжителстват успешно с бръчки, стрии, мазнини и въобще с каквото природата ги е дарила. Макар самата аз да съм общо взето подмината от тревогата около външния си вид и от желанието да го подобрявам с всички възможни средства, ми е много интересно как и защо те са се загнездили в женското съзнание. Книгата на Наоми Улф "Митът за красотата"(The Beauty Myth) (1991) ми помогна да подредя мислите си в тази посока. Тя разглежда социално-културните измерения на женския стремеж към красота. Защото макар да изглежда лично решение, избор и нужда, той се поражда, развива и подхранва в една култура, която налага ясни представи и стандарти за женска красота, съвкупността от които Наоми Уолф нарича "мита за красотата".

Съвременната красота

Съвременната култура е свръхфокусирана върху женското тяло по начин, който подхранва неравнопоставеността между мъжа и жената-защото не е върху мъжкото. Социалната перцепция за жената е доминирана от представата, че жената трябва да бъде преди всичко красива. Визуалните медии заливат аудиторията си с поток от образи на женски лица и тела, сякаш най-естественото нещо на света е женското тяло да е на показ и подложено на обсъждане. Косата, ноктите, кожата, коремът на жените и т.н. - разголено и накъсано на парчета, женското тяло е предмет не само на реклами, но и на предавания и статии, които съветват и навлизат "в дълбочина" в темата. 

Цялостното внушение на културата ни е, че "женското тяло се нуждае от …изкуствено създадени средства за усъвършенстване" (Н. Улф). Десетки хиляди продукти, процедури и техники идват на помощ на жената, която иска да заличи следите от възрастта, от раждането, от умората и стреса, да премахне окосмяването, бръчките и мазнините си. Съществуването на ясни стандарти за външния вид отслабва телесните граници на жените до толкова, че прави социално приемливи всякакви инвазивни и болезнени процедури за разкрасяване. "Трай, бабо, за хубост", както казваме ние - разбира се, на дядото не му се налага.

Съвременната красота е "поддържаната" красота-плод на усилията, времето и паричните средства на жените, доказателство за усърдие и послушание. Тя е нещо, което трябва да се пришие върху оригиналното женско тяло, за да може жената да се чувства добре–приета от обществото и от себе си. Без съмнение две са главните цели на всяка "уважаваща себе си" жена-да е слаба и да изглежда млада.

Дали и колко са слаби, как да поддържат теглото си и как да отслабнат са централни теми в мисленето и общуването на голяма част от жените. Дори и да не е осъзната тревогата по отношение на "слабостта", тя винаги присъства и тайно подронва женската увереност. Култът към слабото женско тяло изцежда физически и психически жените, но безспорно най-уродливата негова проява са хранителните разстройства-анорексия и булимия, които често взимат жертви. Самата Наоми Улф е бивша анорексичка и особено покъртително описва гладуването и последиците от него.

Както твърди Наоми Улф, слабото женско тяло не е естетически идеал, а социално и политическо решение, което налага покорство, страх, безсилие. Страхът да не надебелеем е израз на женската тревога по отношение на пространството, което заема жената. Kакто културата, така и нашето самочувствие предписват, че то трябва да е възможно най-малко. Оттам и лишаването от храна се превръща в акт на психологическо и социално самоограничаване-"жените не се чувстват достойни за достатъчно храна, защото те са научени да живеят с по-малко от това, което имат нужда, съгласно традиция, предавана от безкрайно много поколения майки."(Н.Улф)

Почти наравно с изискването за слабостта на женското тяло е това то да изглежда младо и стегнато. Страхът от остаряване белязва живота на жената и я прави роб на "анти-ейдж" индустрията, която обещава "чудото" на вечната младост. Остаряването на жената не трябва да й "личи"-на старостта се гледа като на недъг, порок, естетическо и морално прегрешение.

Остаряването обаче е и съзряване, то е увереност, опит, гъвкавост. Когато преминаваш през живота и се учиш от него, най-естественото нещо на света е да се променяш и това да личи. Времето и опитът са особено голям актив за жените, защото им позволяват да се отърсят от чуждите очаквания и стереотипите, които белязват възпитанието им в много по-голяма степен от това на мъжете. Наскоро 71-годишната Изабел Алиенде сподели усещанията си по повод възрастта си - "Какво спечелих? Свобода - вече нищо не трябва да доказвам. Не съм заложник на идеята коя съм била, коя искам да бъда или каква очакват да бъда другите. Вече не се налага да се харесвам на мъжете …Чудесно е да се освободиш. Трябваше да започна по-рано." В същото време обаче  тя казва "за суетна жена като мен е много трудно да остарява в тази култура. Вътрешно се чувствам добре, очарователна, съблазнителна, секси. Никой друг не вижда това. Невидима съм. ".Тъжно е, че точно жените, които имат какво да кажат, са най-малко присъстващи в общественото пространство. Култът към младостта идеализира неопитната и лесна за манипулиране жена. Той е механизъм, който прави женската увереност невидима. Страхуващата се от остаряване жена всъщност не се бори с възрастта, а с естествено настъпващата й в живота освободеност и увереност, с които не знае как да борави, защото културата и обществото не са я подготвили за тях. 

Култът към младостта обрича жената на битка с времето и по този начин на вечна неприсъственост – тя е или уплашена от приближаващата старост или носталгична към младостта. И не на последно място, като стигматизира и наказва с невидимост старостта, той пречи на обмена на знания и мъдрост между млади и стари жени.

Себевъзприемане

Дали и колко точно е хубава е отправна точка в мисленето на жената за самата себе си-един безкрайно несигурен и повърхностен фундамент, разклащан от времето, промяната в тенденциите, смяната на гледната точка. Жената има нужда да "се чувства" красива и това поставя самооценката й в зависимост от реалния или интернализиран чужд поглед. 

Съвременната представа за красота продължава дългата традиция в западните общества жените да се (само)възприемат като изначално несъвършени и поддържа ниската самооценка на жените. Масовата култура "ни учи да предпочитаме "красивата маска" пред собствените си лица и тяло"(Н.Улф) и насажда отчуждение от собственото тяло. От друга страна, "жените са възпитавани да се идентифицират много повече с тялото на мъж или дете…отколкото със своето собствено"(Н.Улф). Съответно повечето жени носят в себе си дълбоко неудовлетворение от тялото си и не харесват поне няколко части от него. Както казва Наоми Улф, "съвсем здрави жени могат да са по-малко удовлетворени от телата си, отколкото са хора с недъзи".

Няма как проблемната връзка с тялото да не се отрази върху сексуалността на жената. Наоми Улф говори за "инверсия на женската сексуалност", която е обърната не навън, а навътре-към представата, че сме харесвани и желани-"Това, което научава малкото момиче не е желанието за другия, а желанието да бъде желано.

Социални последствия

Разглеждайки историята на жените, Наоми Улф твърди, че след големите победи на феминизма (извоюването на право на глас, легализирането на аборта и свободната продажба на контрацептивите) жените правят крачка назад, като се предават на "мита за красотата". "Как жените изглеждат е толкова важно, защото това, което казваме, не е." Макар и външно спечелили свобода и равноспоставеност, ние продължаваме да робуваме на стереотипи, да живеем и възприемаме себе си съгласно чужди стандарти, да потъпкваме уникалността си. В чисто социален план митът за красотата запраща жената в пространството на телесното-храната, разкрасителните процедури, модата, пазаруването. Tова поддържа женската мисъл на повърхността и й предоставя ограничен набор от средства за себеизразяване и възможности за изява. 
 
Извън темата за красотата Наоми Улф отбелязва, че все така във възпитанието на жените се насажда идеята за "опасностите" на света и застрашеността на жената от всички форми на насилие. Съответно, огромни територии от социалното пространство продължават да са затворени за жените като опасни и неподходящи. Дори и да се приеме, че "мястото" на жените вече не е вкъщи, жените все така имат отредени места, сигурни и одобрени.

Отношения с мъжете

Макар привидно да обслужва мъжете, съвременният идеал за женска красота в действителност разделя половете по един трудно преодолим начин. Той подменя реалната жена с една красива маска и последиците от това маскиране затрудняват пълноценните отношения между мъжа и жената. 
 
В едни романтични отношения дефицитът на самоуважение и себеприемане от страна на жената изправя мъжа пред непосилната задача да ги компенсира. От мъжа се чака всичко-комплименти, подаръци, харесване, безусловно одобрение, подкрепа, романтика, внимание, непрекъснати доказателства за любов, постоянство и сериозност. Всичко това трябва да запълни "черната дупка на себеомразата" (Н.Улф) и да заличи усещането за невидимост на реалната жена. По тази причина женската позиция в повечето хетеросексуални връзки е на  искащия, а мъжът защитно заема позиция на безразличие и отбягване, за да устои на напора на женските очаквания.

Отношения между жените

Може би една от най-неприятните последици от свръхфокусирането върху женската красота е съревнованието и отчуждението между жените, които той поражда. "Мисленето за красотата учи жените да подхождат една към друга като към врагове" (Н. Улф). В семейството си и извън него момичетата рано се приучват да се сравняват по красота и това отравя отношенията им една с друга. Разделяйки ни на красиви, хубави, грозни, дебели, слаби, млади и стари, митът за красотата насажда завист и омраза там, където може да вирее подкрепа, приятелство, съпричастност. Чуждата красота и достойнство се възприемат като заплаха, защото подронват крехките основи на собственото усещане за ценност. 

Отвъд мита за красотата

Важно е да се изтъкне, че Наоми Улф не отрича стремежа към красота, а масовото разбиране за нея в културата ни. Тя призовава за предефиниране на разбирането ни за красота, така че то да е не-йерархично, не-насилническо, не-състезателно и говори за скритата зад чертите одухотвореност на човешкото лице и за красотата на остаряването. Една разкрепостяваща дефиниция за красотата със сигурност би ни приближила повече към себеприемането, смелостта, сексуалността ни, би направило отношенията ни и с двата пола по-дълбоки, съпричастни и интензивни. В тази връзка Наоми Улф изказва една много интересна идея-че под мита за красотата и под социалния натиск за хетеросексуалност вирее силно взаимно привличане между жените. Идея, която споделям изцяло, но за това друг път :).


Любими моменти

So good and evil become thin and fat, fighting for the woman' s soul.

The female body is always in need of completion, of man-made ways to perfect it.

To live in a culture in which women are routinely naked where men aren't is to learn inequality in little ways all day long.

What women look like is considered important because what we say is not.

The more legal and material hindrances women have broken through, the more strictly and heavily and cruelly images of female beauty have come to weigh upon us.

Aging in women is "unbeautiful" since women grow more powerful with time, and since the links between generations of women must always be newly broken.

Beauty's self-consciousness is intended to hover at skin level in order to keep women from moving far inside to an erotic center or far afield into the big space of the public realm.

 

Few women have a strong sense of bodily identity and the beauty myth urges us to see a "beautiful" mask as preferable to our own faces and bodies.

Solidarity is hardest to find when women learn to see each other as beauties first.

 

consumer culture depends on maintaining a broken line of communication between the sexes and promoting matching sexual insecurities.

The beauty myth keeps a gap of fantasy between men and women.

there is a secret "underlife" poisoning our freedom; infused with notions of beauty, it is a dark vein of self-hatred, physical obsessions, terrors of aging, and dread of lost control.

 

Culture stereotypes women to fit the myth by flattening the feminine into beauty-without-intelligence or intelligence-without beauty; women are allowed a mind or a body but not both.

What little girls learn is not the desire for the other, but the desire to be desired.

 

We do not have to spend money and go hungry and struggle and study to become sensual; we always were. We need not believe we must somehow earn good erotic care; we always deserved it. Femaleness and its sexuality are beautiful.

When men and women look at one another beyond the beauty myth, it will bring greater eroticism between the sexes as well as greater honesty.

 

The maturing of a woman who has continued to grow is a beautiful thing to behold.

Hostile competition can often be proof of what our current sexual arrangements repress: our mutual sexual attraction. If women redefine sexuality to affirm our attraction among ourselves, the myth will no longer hurt. Other women's beauty will not be a threat or an insult, but a pleasure and a tribute.

A woman wins by giving herself and other women permission-to eat; to be sexual; to age; to wear overalls…A woman wins when she feels that what each woman does with her body – unforced, uncoerced-is her own business.

До село Златолист в сезона на златните листа

Цяла България е осеяна с неизброимо много църкви, манастири и параклиси, но те имат разнородна и не дотам щастлива съдба. Една част са безнадеждно забравени и полуразрушени. Други са обект на туристически интерес и търговия и равнодушни тълпи от хора се стичат към тях, за да се снимат в двора им и да си купят сувенир. Малка част от храмовете и манастирите в България обаче са все още живи като действащи места за поклонение, молитва, връзка с Бог.  

Преди една година съдбата ни заведе на едно такова място-малък параклис на няколко километра от село Пирин. Макар и встрани от селото, параклисът "Св. Дух" и районът около него бяха изключително облагородени и поддържани-с навес, кошчета, тоалетни, чешми, иконостас. От местните хора научихме, че на празника на храма по традиция там се събират хора от селото, празнуват и остават да спят. Никой не можа да ни каже откога е параклисът, но беше очевидно, че това беше едно все още живо място и престоят ни там беше умиротворяващ и замислящ за всички ни.

Тази есен посетихме още едно "живо" място, за което бяхме научили точно край параклиса до село Пирин - храма в село Златолист. Храмът е известен най-вече покрай живялата там Преподобна Стойна, за която се твърди, че е била свята жена и е лекувала местните хора подобно на Ванга. Говори се, че самата Ванга е смятала Преподобна Стойна за своя предшественичка и силата й-за три пъти по-голяма от нейната собствена. На Преподобна Стойна се приписват многобройни чудеса и пророкувания, но изглежда, че основната причина за славата е била грижата й за местните хора, за болни и страдащи.

Асфалтовият път от Мелник до Златолист е идеален за каране на колело-спокоен и красив, предоставя един особен поглед към Пирин. Минава се през малки закътани селца в подножието на планината. Пеша до село Златолист може да се стигне от Роженския манастир и от Мелник – разстоянието и до двете места е 5 километра. Чудесно място за спокойна почивка, а защо не и за палаткуване. 

Храмът се казва "Св. Георги Победоносец", но следите от култа към Преподобна Стойна са навсякъде-надписа пред портата, картини с образа й, напомнящи икони, малка книжка за живота й, стаята, в която е живяла, монументалния и окичен с цветя неин гроб зад църквата. Дворът също е впечатляващ-огромен чинар, до който хората се молят и където оставят листчета с молбите си, люлки и пързалки за децата.

Макар да е починала в далечната 1933 година, Преподобна Стойна явно е оставила дълбока следа в съзнанието на хората. Удивително е как въпреки че няма никакви писмени свидетелства за думите и делата й, вярата в святостта й е просъществувала през годините и през поколенията. Устното предаване, тази най-ранна и най-древна форма на обмен между хората, очевидно е по-убедително и по-впечатляващо от всяко евангелие и всяка книга. От друга страна, мисля си, че култът към Стойна е израз на нуждата на обикновените хора божественото да бъде "преведено" в истински човешки образ, по-близък и по-реален от Христос. На нуждата божественото да се открива тук и сега, близо до нас, сред живите и себеподобните. 

Няма как да не направя паралел с думите на Петър Дънов - много често той говори за това, че хората са проводник на божественото. "Всеки човек всякога трябва да бъде проводник. Носете идеята, че трябва да бъдете проводници на Божественото, но не на човешкото."" Работете върху своя ум, сърце и воля, организирайте техните сили, за да станете проводници на Божията мисъл, на Божествените идеи." Ето това е живата вяра-да знаеш, че божественото е в теб и в хората около теб, да го разпознаваш и да го почиташ.  

Разбира се, официалната религия отрича и винаги ще отрича този аспект на вярата. Интересното в случая обаче е, че за разлика от Ванга и Дънов Преподобна Стойна не е отхвърлена официално от Българската православна църква-по-скоро почитането й е мълчаливо разрешено. Може би решаващо в случая е това, че тя е живеела и е служела в църквата. В двора на църквата гробът на Преподобната Стойна е редом с този на свещениците, а книгата за живота й е издадена с помощта на свещеник. Едно рядко срещано мирно съжителство на религията с народната вяра. Едно място, в което човек естествено и неизбежно се изпълва с почит, смирение, надежда. Дано да остане такова. 

Четири "убийствено" възпитателни фрази

Вече шест години се лутам в дебрите на родителството, но още не мога да свикна с начина, по който се говори на децата по нашите географски ширини. Особено когато съм из кварталните детски площадки, се стресирам от изказа и поведението на повечето родители. Често си мисля, че ако на мен някой ми говореше по този начин, щях да бъда много фрустрирана и подтисната. Реших да събера тук някои знаменателни фрази, които, струва ми се, участват във възпитанието на почти всяко българско дете. Изключих тези за "лошото дете" и "няма да те обичам, ако...", защото ми се струва и се надявам силно, че изчезват постепенно от употреба.

1. "Виж това дете как …, а ти …", "Всички други деца…, само ти …"

Има нещо дълбоко унизяващо в сравняването на децата едно с друго сякаш са плодове на сергия. Още по-лошо е, че публично направеното сравнение обикновено е в полза на чуждото дете. Въобще на детската площадка винаги цари двоен стандарт, който, парадоксално или не, е в ущърб на собственото дете . Например, ако то се протегне към чужда играчка, тя веднага му се взима, но ако чуждо дете вземе неговата играчка, всичко е наред и трябва да бъде оставено да си поиграе с нея. Ако възникне спор между деца за играчка, всяка майка застава на страната на чуждото дете. Като че ли показно и с всички средства у децата се насажда позицията "Аз не съм добър, ти си добър" ( по теорията за транзакционния анализ на Т. Харис), с всички възможни последствия от това.

2. "Ще паднеш", "Ще се удариш"

Първосигналното изречение, което се изстрелва във всяка заплашителна ситуация, за да се предотврати падане, осакатяване и ходене до Пирогов. Колко реална обаче е преценката ни за опасността и къде започва нашият страх? Трябва да призная, че в 90 % от случаите, когато съм  я употребявала (грях ми на душата), не съм била права и предприета въпреки волята ми, въпросната маневра се оказва безопасна. Трудно е да си го признаем, но детето преценява възможностите си доста добре или пък просто ги тества, за да ги опознае още по-добре, и всъщност рядко, доста рядко е необходимо да се намесваме. Затова пък със сигурност не е добре да насаждаме у него страх в ситуация, която реално не го заплашва.

3. "Казах ли ти, че …"

Тържествуваща фраза, запазена за моментите, когато предупрежденията към детето са били погазени от него, а мрачните прогнози са се сбъднали. Още помня колко мразех тези думи като малка - демонстрираха превъзходството на възрастния и ми отнемаха правото да греша и да нося последствията от грешките си. Неуспехът обаче е важна част от жизнения опит и без него не е възможно да формираме уменията си. Да оставим детето си да греши, без да му натякваме за това, е важна и смислена част от възпитанието му.

4. "Защо"

"Защо"-тата изобилстват на детската площадка – "Защо го удари?", "Защо плачеш?", "Защо направи така?", "Защо си такъв?" и абсолютният ми фаворит "Защо си играеш така?", изречено с характерния за тази фраза възмутен тон. Ясно е, че това не е въпрос, който да генерира отговор – няма как едно дете на 1-2-3 години да обясни поведението си и да отговори на толкова сложен въпрос. Отговор не се и чака, чакат се срамът и вината, които провокират "Защо"-тата..

Питам се дали не е време групово и като общество да осъзнаем посланията зад думите, които казваме на децата си и да решим дали искаме да ги научим на страх, покорство, отчуждение, срам, вина или на нещо друго? Мисля, че е време да "сменим плочата" и да изковем нови фрази в комуникацията с децата си, за да бъде тя наистина комуникация-двустранен процес, базиран на взаимно уважение и  желание да изслушаш позицията на другия.

За Ема Уотсън и изречената истина

Да чуеш една 24-годишна актриса, невероятно красива и световно известна, да говори за феминизъм на международен официален форум без съмнение е изненадващо и в същото време - нещо, от което светът има нужда. Преди дни в ролята си на Посланик на добра воля по въпросите за правата на жените към ООН Ема Уотсън произнесе изключително емоционална и силна реч в централата на ООН в Ню Йорк, призовавайки мъжете да се ангажират с каузата на равенството на половете и да подкрепят кампанията на ООН "Той за нея (HeForShe)". В речта си Ема Уотсън се самоопределя като феминистка и сама посочва, че феминизмът е непопулярна и неприемлива дума. Просто и искрено, почти по детски, тя казва "да се бориш за правата на жените е станало синоним на това да мразиш мъжете. Само за справка, феминизмът по дефиниция е разбиране, че мъжете и жените трябва да имат равни права и възможности." И още нещо, равенството между половете е проблем и на мъжете и те също са потърпевши от него. Речта й е откровено вдъхновяваща и може да бъде прочетена тук:
http://www.telegraph.co.uk/women/womens-life/11112842/Emma-Watson-Im-a-feminist-because-Ive-known-sexism-since-I-was-eight-years-old.html

Ще ми се начинът, по който тази девойка говори за половете и за феминизма да сложи край на много нелепи митове– този за грозната феминистка, която е без мъж и без деца, за феминизма като агресивна и яростна борба против мъжете, за мъжете като потърпевши от феминизма. Особено в България "феминизъм" е мръсна дума и да го изповядваш открито е равносилно на лудост.

Истината е, че феминизмът е нещо естествено. Няма нищо срамно, грозно, агресивно или радикално в това да виждаш и да обсъждаш различията в начина, по който се възприемат, възпитават и третират жените и мъжете. Да си задаваш въпроса на какви основания различният пол генерира различни социални очаквания. Да осъзнаваш, че човекът е нещо повече от "мъж" или "жена" и че това, което представлява всъщност може да не се покрива докрай със социално породените очаквания. Да си задаваш въпроса "защо не", когато се натъкнеш в себе си или в обществото на забрани, приложими само за единия пол. Да си осъзнат за наличието на двойни стандарти спрямо мъжа и жената в много, много области.

През годините сравнително често попадам на феминистки четива (разбира се, на английски език, тъй като на български такава литература почти не се превежда) и винаги са ме карали да се замислям дълбоко върху преживяването да си жена и защо то е толкова различно от това да си мъж. Което пък ме е насърчавало да прекрачвам отвъд границата на дефинираното като "женствено" (което по принцип не ми се удава) и да се чувствам добре там. Би ми се искало повече жени да го правят – смело да отиват там, където обществото не очаква да бъдат, за да научават повече за себе си и света. Феминизмът е естествената позиция на жената, която търси себе си отвъд стереотипите, на мислещата жена. Или както просто казва Вирджиния Улф, "феминистка е всяка жена, която казва истината за своя живот." Нека не крием от себе си истината за своя живот, независимо дали ще се наречем феминистки или не.

Филип Лхамсурен - "Забравените пътища"

"Забравените пътища" е книга, която очаквах дълго и с огромно нетърпение. Предизвестено в интервюта, статии в Интернет и на живо в "+това", пътуването на Филип Лхамсурен от Родопите до Памир по "забравените пътища" прикова вниманието ми и започнах да се чувствам съпричастна към него, още преди да е започнало. И макар да очаквах много от книгата, тя надмина очакванията ми.

И тук идва уточнението - има книги, които не са просто "книги", и тази е от тях. "Забравените пътища" е живо преживяване, усещане, философия, вдъхновение, тя е отвъд думите. Тя е едно духовно движение към фундаментално човешкото. Книгата впечатлява не със стил, мисъл или гръмки послания, а по най-естествения възможен начин- като искрено споделен опит и размисъл.

Гледната точка на Филип е безапелационна – на човек, който открито заявява непоносимостта си към съвременния начин на живот, уседналостта, технологиите и съпровождащата ги сигурност, комфорт и безразличие. "Никога не съм виждал мястото си в този модерен свят" казва просто той. Смятам, че всеки човек с усещане за свобода в дъното на душата си чувства и знае, че светът, който обитаваме така задружно и така уверено, е безкрайно изкуствен и ни е оплел в цяла мрежа от зависимости – от парите, от работата, от семейството, от приятелите, от техниката, от леността. Това е очевидната истина и макар да няма как да ни е приятно да го признаваме, със сигурност дължим тази истина на самите себе си. Може би това признание, но не само, дава подтик на огромен и все по-увеличаващ се брой хора по света да превърнат пътуването в начин на живот и на мислене и по този начин да държат съзнанието си отворено към непознатото и неочакваното. Разбира се, да пътуваш не е рецепта за "просветление", а активен процес, в който човек участва не само съзнателно, с планиране, проучване и резервиране, а и несъзнателно - допускайки го вътре в себе си и оставяйки го да те промени. ("Истинското пътуване остава дълбоко и понякога е загадка и за самия мен", както пише Филип).

Извън този аспект книгата е вълнуващ, задъхан разказ за едно различно пътуване на границите на човешките възможности, в непознати и далечни дестинации и би била интересна дори за неизкушения от пътуванията читател. 

Любими моменти

"Доброволната несигурност отваря врати към действителността."

"Трябва по-бързо да се отдалеча оттук, да изгубя порока на комфорта и всичко познато, както и мнимата сигурност."

"Няма ги тези, с които ме свързва кръвта, и така с времето гласът на природата става все по-близък, уединението по-сладко, вярата по-ясна, което я прави и по-болезнена."

"Всяка принудителна неподвижност кара тялото ми да се лишава от така важния ветрец, произлизащ от движението. Накратко - имам нужда от раздвижване на въздуха, имам нужда от решение."

"Аз се движа напред, покорен от тишината, от невидимата нишка, която ме води към непознатото, имащо вкус и на нещо забравено … Истината е, че човек е бил навсякъде, просто трябва да се постарае да си спомни."

"Истински свободният човек, умствено и духовно, винаги ще бъде бездомен, така че пътувайки, не търся и не намирам, просто изследвам."

"За мен е обидно, ако човек притежава воля и добро здраве, да се впуска напред, използвайки машините. Самият шум на двигателя не ми позволява да се потопя пълноценно в природата …Човек трябва да умее да се движи в тишина, за да преодолее не само разстоянието и трудностите, но и себе си."

Чалга-туризъм в Крушуна

Обичам необикновената българска природа и пътуванията ни в страната ме зареждат с много  положителна енергия и истински възторг. Точно обратния ефект обаче имаше разходката ни до една изключително популярна дестинация-Крушунските водопади. Напливът от туристи в комбинация с ... хм особеностите на местната култура е превърнало това толкова красиво място в истинско безумие и съботно-неделното ни посещение в района ме изпълни с отвращение и ярост.
Първата неприятна изненада е таксата за посещаване на водопада-2 лева на човек, които се събират от посетителите на база на наредба на община Летница. Каква е логиката да събираш такса за природен феномен, който не изисква поддръжка, облагородяване и за чието съществуване нямаш абсолютно никакъв принос-това знаят само общинските съветници на Летница. Още по-абсурдното от определянето на такса за посещаване на водопад е уточнението, че жителите на община Летница са освободени от нея!
Заобикаляме будката за събиране на такса и навлизаме в пътеката, без да сме платили-не заради скъперничество, а заради принципите си. Неприятните впечатления обаче продължават да ни затрупват. В началото на пътеката за водопада се мъдри голям и препълнен басейн (!), а в ушите ни дъни чалга. Хората, с които се разминаваме, ни предупреждават, че "музиката" (силно казано, естествено) става все по-силна нагоре. Оказва се, че в заведението под водопада се празнува циганска сватба и многобройните туристи са принудени, волю-неволю, да изслушат музикалния подбор на диджея и пожеланията му към младото семейство. Разбира се, на този фон природата изглежда странно притихнала и някакси не на място, направо излишна...
През тълпата разглеждаме забележително красивия водопад и даже, с изчакване, успяваме да се снимаме по мостовете. Надписи ни уведомяват, че край водопада някога се е намирала Крушунската света обител, в която през 13-ти-14-ти век в безмълвие и молитва се е практикувал исихазмът. Каква ирония, че това някога тихо и свято място се е превърнало в истински панаир! Слизаме от пътеката, подминаваме заведението, в което се вихри сватбата, и попадаме сред  миризми на скара, сергии за сувенири и оферти за наливна бира. Тръгваме си отвратени.
Къщата за гости в село Крушуна, в която имаме резервация, също е пълна пародия. На доста висока цена тя предлага бетониран двор и механа в съседство, където гостите на къщата пекат скара и слушат чалга на високи децибели-видимо настроени "за купон". Говорим със собственичката да ги предупреди високата музика да спре в 22 часа и получаваме съвет да затворим прозорците си (в разгара на лятото!), дограмата била много качествена и нищо нямало да се чува. Разбира се, това не е така, но тя е съпричастна към желанието на гостите си "да разпуснат". С носталгия си спомняме за родопското гостоприемство и топлината на хората там. Няма как да не заключим, че "планината ражда хора, а полето-тикви" и дори факта, че аз самата съм от "полето" не променя очевидността на старата българска поговорка...