Четири "убийствено" възпитателни фрази

Вече шест години се лутам в дебрите на родителството, но още не мога да свикна с начина, по който се говори на децата по нашите географски ширини. Особено когато съм из кварталните детски площадки, се стресирам от изказа и поведението на повечето родители. Често си мисля, че ако на мен някой ми говореше по този начин, щях да бъда много фрустрирана и подтисната. Реших да събера тук някои знаменателни фрази, които, струва ми се, участват във възпитанието на почти всяко българско дете. Изключих тези за "лошото дете" и "няма да те обичам, ако...", защото ми се струва и се надявам силно, че изчезват постепенно от употреба.

1. "Виж това дете как …, а ти …", "Всички други деца…, само ти …"

Има нещо дълбоко унизяващо в сравняването на децата едно с друго сякаш са плодове на сергия. Още по-лошо е, че публично направеното сравнение обикновено е в полза на чуждото дете. Въобще на детската площадка винаги цари двоен стандарт, който, парадоксално или не, е в ущърб на собственото дете . Например, ако то се протегне към чужда играчка, тя веднага му се взима, но ако чуждо дете вземе неговата играчка, всичко е наред и трябва да бъде оставено да си поиграе с нея. Ако възникне спор между деца за играчка, всяка майка застава на страната на чуждото дете. Като че ли показно и с всички средства у децата се насажда позицията "Аз не съм добър, ти си добър" ( по теорията за транзакционния анализ на Т. Харис), с всички възможни последствия от това.

2. "Ще паднеш", "Ще се удариш"

Първосигналното изречение, което се изстрелва във всяка заплашителна ситуация, за да се предотврати падане, осакатяване и ходене до Пирогов. Колко реална обаче е преценката ни за опасността и къде започва нашият страх? Трябва да призная, че в 90 % от случаите, когато съм  я употребявала (грях ми на душата), не съм била права и предприета въпреки волята ми, въпросната маневра се оказва безопасна. Трудно е да си го признаем, но детето преценява възможностите си доста добре или пък просто ги тества, за да ги опознае още по-добре, и всъщност рядко, доста рядко е необходимо да се намесваме. Затова пък със сигурност не е добре да насаждаме у него страх в ситуация, която реално не го заплашва.

3. "Казах ли ти, че …"

Тържествуваща фраза, запазена за моментите, когато предупрежденията към детето са били погазени от него, а мрачните прогнози са се сбъднали. Още помня колко мразех тези думи като малка - демонстрираха превъзходството на възрастния и ми отнемаха правото да греша и да нося последствията от грешките си. Неуспехът обаче е важна част от жизнения опит и без него не е възможно да формираме уменията си. Да оставим детето си да греши, без да му натякваме за това, е важна и смислена част от възпитанието му.

4. "Защо"

"Защо"-тата изобилстват на детската площадка – "Защо го удари?", "Защо плачеш?", "Защо направи така?", "Защо си такъв?" и абсолютният ми фаворит "Защо си играеш така?", изречено с характерния за тази фраза възмутен тон. Ясно е, че това не е въпрос, който да генерира отговор – няма как едно дете на 1-2-3 години да обясни поведението си и да отговори на толкова сложен въпрос. Отговор не се и чака, чакат се срамът и вината, които провокират "Защо"-тата..

Питам се дали не е време групово и като общество да осъзнаем посланията зад думите, които казваме на децата си и да решим дали искаме да ги научим на страх, покорство, отчуждение, срам, вина или на нещо друго? Мисля, че е време да "сменим плочата" и да изковем нови фрази в комуникацията с децата си, за да бъде тя наистина комуникация-двустранен процес, базиран на взаимно уважение и  желание да изслушаш позицията на другия.

Пролетна подарителска акция

Човек и добре да живее, консумира. Дори и да се полагат съзнателни усилия за избягване на извънмерното пазаруване, в наши дни е някак неизбежно да се затрупаш с ненужни вещи. Когато имаш деца, положението става страшно! Покрай детските рождени върху родителите се изсипва един тон дрехи, играчки, игри и (сравнително малко) книги. Между рождените дни баби, дядовци, лели, вуйчовци и приятели също се чувстват длъжни да зарадват детето и родителя с нещо. Често се удивлявам колко е важно за съвременния човек да показва чувствата си чрез подаръци. Толкова ли са невидими и нереални те, че трябва да ги материализираме?

Макар да сме от родителите, които рядко купуват нещо за децата си, само за пет години и половина родителство и две деца в дома ни се натрупа огромно количество детски вещи, в пъти повече от необходимото. Често се чудя как така синът ми не показва признаци на т.нар. разглезеност, не ни обсипва с молби и заплахи така, както ние и хората около нас го обсипват с вещи. Чувствам се горда, че не ме изнудва за още играчки, а предпочита да твори-да рисува, изрязва, лепи, прави неща от глина и се радва на произведенията си повече, отколкото на поредния подарък.

Отчаянието от купищата дрехи и играчки вкъщи ме подтикна към една по-различна форма на пролетно почистване. Припряно нащраках излишните дрехи и играчки и ги публикувах в обява със заглавие “Подарявам ...”. За 2 минути получих 4 съобщения и започнах да кореспондирам с първата по бързина мама, попитах я колко е голямо детенцето и дали има нужда от нещо друго освен обявените играчки, при което получих отговор “да ви кажа от всичко имаме нужда, не съм се надявала че ще опра до това положение да гледам хората какво подаряват”. Чета историята на семейството ѝ и обедняването му и чак не вярвам. Извън София, извън тесния ни презадоволен приятелски кръг хората живеят съвсем различно и им се случват несгоди, които дори не можем да си представим. Получавам толкова много благодарности, че ми става неудобно-не правя нищо особено, само се отървавам от ненужни за нас вещи. Подготвям и изпращам пратката ѝ с удоволствие и килограм и половина детски дрехи и играчки напускат къщата. 

Чувството е безкрайно приятно и гардеробът ми все така прелива от детски дрехи, така че подхващам кореспонденция с втора майка от въпросните четири. На въпросът ми от какво имат нужда, отговаря "нямаме нищо" и отново спретвам един пакет, съобразен с възрастта и нуждите на детенцето. Този път два килограма -ставам все по-добра в опразването на къщата!

Участвала съм във всевъзможни дарителски акции, но трябва да кажа, че тази, макар и скромна, има едно голямо предимство и то е, че стигаш до един конкретен човек и можеш да комуникираш с него, разбираш конкретните му нужди и точната му ситуация, и това прави акта много личен, за разлика от привеждането на пари по сметка, оставянето на дарения някъде или пускането на смс. Топлият човешки контакт, макар и опосредстван от Интернет, дава едно неповторимо усещане за истинска солидарност. Разбира се, съществува възможността човекът отсреща да те лъже и по-скептичните хора сигурно не биха прегърнали идеята с ентусиазъм. От друга страна обаче, човек, който търси безплатни неща в Интернет, пише на непознат човек "нямаме нищо" и благодари около 10 пъти е по-вероятно да е действително нуждаещ се, отколкото да не е.

Ако и вие имате излишни вещи и искате да помогнете на хора в нужда, може да използвате възможностите за подаряване в Интернет. В Продавалник това става, като обявите една стока за безплатна -тя автоматично отива в категорията "Подарява се". Съществува и много добре разработен и функциониращ сайт за подаряване-podariavam.com, в който всичко също се разграбва много бързо.