(Почти) сама на път

Да пътувам е важна част от живота ми, начин да обогатя мислите и опита си, да обновя и очистя душата си. Въпреки това не бях предприемала сериозно и по-продължително самостоятелно пътуване, макар винаги в дъното на душата си да съм мечтаела за това. Книгата на Симон дьо Бовоар обаче ме вдъхнови в тази посока и ме насочи към Франция. От край време имам афинитет към финото френско слово (кога разбираемо, кога не :)) и реших, че е време да се сблъскам с него и извън книгите.  Първоначалната ми идея беше пътуването да е тематично-"по стъпките на Симон дьо Бовоар", след това премина в желание да посетя легендарния френски Прованс, но тъй като трябваше да пътувам с моята малка 1.4-годишна дъщеричка, реших да се съсредоточа върху постижимото за майка с малко дете. За първа и начална точка избрах град Монпелие, препоръчан от приятел и намиращ се на 3 часа с влак от изходната ми точка за Франция-Барселона.

Каучсърфинг

Може би най-хубавата част от пътуванията за мен са срещите с местните хора и затова реших да използвам каучсърфинг, който свързва пътешественици и хора, приемащи гости от цял свят. Каучсърфингът обединява две любими мои занимания-пътуването и споделянето. Колкото повече сърфирах из сайта в търсене на домакин, толкова повече се убеждавах, че това преживяване е за мен и че трябва да го изпитам! Профилите на регистрираните хора са много интересни, отзивите от гостуванията-ентусиазирани и мили и въобще това е едно безкрайно позитивно място, из което сърфирах с истинско удоволствие. Като нов член на общността без никакви положителни отзиви в профила си, ми беше необходимо да изпратя много искания за гостуване (couchsurfing requests), докато не получих първия си положителен отговор от Монпелие. Радостта ми беше огромна! Докато бях в Барселона, получих още два положителни отговора от домакини в Монпелие. Купих си еднопосочен билет за Монпелие, свързах се по телефона с първия си кандидат-домакин-51-годишна жена и се отправих на път с огромно вълнение.

Пристигах в 19.20 часа в непознат град с 1-годишно дете и чаках непозната жена, която щеше да ме приюти-ситуацията изглеждаше рискована и здравомислещ човек едва ли би се озовал в нея, но пък на мен ми харесваше привкуса на приключение. Винаги съм знаела, но сега го осъзнах много ясно, че непознатото и несигурността са много по-комфортни за мен от спокойствието, предвидимостта и рутината. Обичам вълнението, което носи риска, заедно с винаги съпътстващия го привкус на страх. Не съм нито смела, нито страхлива - доверявам се на случайността като на стар приятел, защото вярвам, че живеем в безкрайно красив и пълен с чудеса свят.

Домакинята ми Шантал ме чакаше и прекарахме заедно два незабравими дена в разговори и разходки. "Професионален пътешественик", открит и сърцат човек, тя се погрижи за мен и дъщеря ми във всяко отношение. Макар и на различна възраст, от различни страни, с различен житейски опит, открихме много общи неща помежду си и възгледите ни съвпадаха почти изцяло. Случайността отнове не ме подведе, а ме заведе точно там, където трябваше да бъда, за да науча още и още за себе си, хората, света.
Шантал планира останалата част от пътуването ми-свърза се с един от другите кандидат-домакини от каучсърфинг-мрежата и резервира за нас хотел в Ним-съседно на Монпелие градче, за което бях чула, че е хубаво и има интересна архитектура.

Следващите ми домакини бяха младо семейство с деца на възрастта на моите. Удиви ме доверието, с което 5 минути след срещата ни, жената ми връчи ключовете за дома им. Прекарахме вечерта в приятен разговор за пътувания, гледане на деца, палатки. Домакинята ми също беше пътувала скоро без децата и съпруга си-отново тематично съвпадение!

Намиране на Прованс

Пристигнах в Ним, без да знам почти нищо за града, и много го харесах. Очарователен град с добре запазени римски паметници и същевременно с много симпатични улички, фонтани, площади, църкви. Амфитеатърът в Ним е наистина впечатляващ като размери! В него има места за 20 000 човека и редовно се провеждат концерти и спектакли. Макар и сравнително малко градче (149 000 човека население), в Ним има много приятни местенца, където човек да се разхожда необезпокояван от коли, най голямото от които е парка Jardins de la Fontaine .

Благодарение на малка книжка за Прованс, която си купих, установих, че Ним е в Прованс и че съм попаднала на желаното място, без да направя никакво съзнателно усилие за това! Дали събитията се подреждат според несъзнаваните ми желания или пък аз предусещам интуитивно какво трябва да направя, за да ги осъществя? Трудно ми е да определя, но е факт, че в живота ми често се случва такова препокриване на реални събития с мои мисли и фантазии по някакъв невидим, но много доброжелателен механизъм, който мога да обясня единствено с понятието синхроничност на Юнг.

Реших да остана 3 дена в Ним и оттам да посетя за един ден Авиньон, също фигуриращ с 

няколко изречения и снимка на мост във въпросната книжка за Прованс. Натоварихме се на влака за Авиньон и след 20-30 минути пристигнахме. От туристическия център в Авиньон се снабдих с карта на града и се насочих към основната забележителност-папският дворец, една от най-големите готически сгради във Франция и Европа.

Дворецът ми направи невероятно впечатление с внушителността и масивността си. Като цяло католическите сгради ми въздействат много силно – излъчват една твърдост и непоколебимост и ме карат да се чувствам уверена в собствената си вяра. В непосредствена близост до Папския дворец има малък парк и място с удивителна гледка към града и околността. В края на града минава реката Рона, една от най-големите във Франция. Разходих се по брега на реката със спящо бебе в количката и се натоварих на малка лодка, която превозва безплатно до отсрещния бряг на реката. Вместо да се насладя на полянките по брега на реката и на малките улички на Авиньон обаче, взех амбициозното решение да разгледам и Вилньов-лез-Авиньон-малко градче в непосредствена близост до Авиньон, за което също бях прочела, че е пълно с красиви сгради. Градчето обаче се оказа трудно за намиране пеша и търсенето му в най-големия пек се оказа не особено приятно преживяване. Пристигнахме в него изморени от силното слънце, разгледах го набързо и хванах автобуса за Авиньон, а вечерта-влакът обратно за Ним.

Финал и размисли

Наближаваше деня за обратния ми полет към България и нямах време (а и пари) за още разходки. Отправих се към Барселона със съжаление - съжалявах, че не отидох в Марсилия и в Арл, които бяха наблизо, и ми беше много, много мъчно, че пътешествието ми свършва.

В същото време бях щастлива и горда от начина, по който то протече. Натрупах разнообразни впечатления от природата и архитектурата на тази част на Франция. Прекарах чудесни моменти както в общуване с местни хора, така и със себе си и с моята малка дъщеря. Почувствах тръпката на пътуването към нещо непознато. Липсата на Интернет на път и на предварителна подготовка за пътуване има своите предимства, защото дава привкус на изненада на радостта от откриване на хубавите места и увеличава вълнението.

Разбира се, пътуването с дете на възраст между една и две години е предизвикателство и не е точно спокойното самостоятелно пътуване, от което имах нужда, но с повече търпение (вечната родителска мантра!) нещата се получават, поне приблизително. Същевременно, пътуването с малко дете е гаранция, че жената ще получи максимално добро отношение и че ще бъде в безопасност (така поне си мисля).

Феминистки нотки

"От все сърце вярвам, че всяка жена трябва да предприеме пътуване сама поне веднъж в живота си…Жените не са достатъчно независими." "Едно от най-хубавите неща на самостоятелните пътувания е че ставаш независима и самодостатъчна. Ставаш шеф на самата себе си. Не се лишавай от толкова прекрасна и весела възможност да израстнеш и да се погрижиш за себе си. Като се справяш с големи предизвикателства сама, ще станеш много по-силна и самодостатъчна личност. Остави пътуването да те направи по-независима." Това е част от " Манифест на пътуващата сама жена" от блогърка, която обикаля света сама (тук) и спокойно мога да се подпиша под тези думи.

Огромен брой изследвания показват, че жените все още страдат от ниска самооценка и неувереност (тук). В ежедневието си лесно и удобно свикваме да се осланяме на мъжа до себе си, а ако няма такъв-живеем с очакването той да дойде в живота ни и да го нареди. Склонни сме да се поставяме в зависимост от обстоятелствата или хората около нас, трудно взимаме и осъществяваме решения, хабим огромна част от енергията и времето си в незначителни и второстепенни дейности. Имаме нужда отново и отново да доказваме способността си да се справяме със собствени сили, да развиваме чувството си за независимост, инициативност и интегритет. 

 Самостоятелното пътуване изисква решителност, активност, организационни умения и умения за ориентиране и е чудесно упражнение по независимост за всяка жена! Повече от всичко друго, имаме нужда да пътуваме към себе си...

 Или както пише любимата Блага Димитрова:

САМА ЖЕНА НА ПЪТ

Това е риск и неудобство
във тоя свят все още мъжки.
Зад всеки ъгъл те причаква
засада от нелепи срещи.

И улиците те пронизват
със любопитни погледи.
Сама жена на път.
Единствената ти защита
е твойта беззащитност.

Ти не превърна никой мъж
в протеза, за да се опреш,
във дънер, за да се облегнеш,
във зид – на завет да се свиеш.
Не стъпи върху никой мъж
като на мост или трамплин.
Сама пое на път,
за да го срещнеш като равен
и истински да го обичаш.

Дали ще стигнеш надалече,
или окаляна ще паднеш,
или ще ослепееш от простор,
не знаеш, но си упорита.

Дори да те сломят сред път,
самото твое тръгване
е вече стигане до нещо.
Сама жена на път.
И все пак ти вървиш.
И все пак ти не спираш.

Не може никой мъж
така да бъде сам
като сама жена.
Пред тебе мракът спуща
заключена врата.
И нощем никога не тръгва
сама жена на път.
А слънцето като ключар
в зори простора ти отключва.

Но ти вървиш и в тъмнините,
не се озърташ плахо.
И всяка твоя крачка
залог е за доверие
към тъмния човек,
с когото са те плашили.
Отекват стъпките о камък.
Все удрят стъпките о камък.
Сама жена на път.
Най-тихите и храбри стъпки
по унизената земя,
която е спрямо звездите също
сама жена на път.

Теодора Димова "Влакът за Емаус"

В наши дни вярата е захвърлена в ъгъла на душата ни, не знаем как да говорим за нея и сe страхуваме да го правим, за да не изглеждаме странни и "ненормални". Затова е истинско чудо човек да попадне на роман като "Влакът за Емаус"-книга, в която се говори за вяра, Бог, Христос, църква, смирение и покаяние по един емоционален, истински и в същото време модерен начин. Вълнуваща и силна книга, която разголва отчуждението и неудовлетвореността на съвременния човек и ги претворява в любов, взаимност, единение, радост по един почти мистичен начин. Пътят до там и мостът към нас самите е автентичният религиозен опит, все по-рядък, все по-трудно достъпен и все по-необходим в нашето духовно празно време.

Лично за мен, прочитът на книгата беше разтърсващо преживяване и докосна много съкровени места в мен. Особено интересно ми беше преживяването за църква, защото по някакъв начин примири противоречивите ми усещания спрямо нея. От една страна, винаги съм била привлечена от църквата, но от друга, конкретните нейни прояви ме оттласкват далеч, далеч ... Но както пише във "Влакът за Емаус" "всичко е в тази заедност на човешките същества и това означава църква, точно това е църквата, единствено това е църквата, а не пространството на храма, не паленето на свещи в храма, не усамотението в храма, защото колкото по-разединени и отчуждени са хората, толкова по-изплашени и безутешни са"

Други любими моменти са:

"смирението боли…най-много от всичко боли смирението, особено когато трябва да приемем собствените си грешки…"

"болката ще се претвори в радост така, както болестта се претворява в здраве"  

"непостоянството в човешките отношения причинява най-голямата болка … непостоянството е разкъсване на телата ни, непостоянството е част от нас, само любовта заличава непостоянството, само тя преодолява разкъсването."

"Господ ни се разкрива, когато най-малко го очакваме, тогава той ни изпраща своите неописуеми и величествени знаци"

"никой, никой не ни беше казал, че плачът може да е пречистващ и просветляващ отвътре, че сълзите могат да се превърнат в благодатни, възраждащи, възкресяващи, че страхът, паниката, безнадеждността, отчаянието могат да бъдат прогонени и на тяхно място да дойдат успокоението и радостта, чудодейното умиротворение от падането пред Христос, когато сме най-слаби, когато сме на дъното, когато се строполяваме пред него в най-голямото си отчаяние, когато Му казваме, че не можем, не можем, не можем така, тогава прогонваме страха и претворяваме отчаянието в надежда, безутешността в радост. "

"Църквата в България се е обезцърковила…Загубила е духа на Христос"

"покаянието е скръб, пропадане, мъка заради грозното и срамното в нас, с което не можем и не можем да се преборим, заради чернилката в нас, която отравя живота ни, но в истинското покаяние радостта надделява над скръбта, в него ние се окъпваме, окъпваме душите си, защото през него ние се приближаваме до царството Божие"

Връзката с Бог

Връзката с Бог е основополагаща за мен и всеки път, щом я занемаря, последиците неминуемо идват-апатия, отчуждение, раздразнение, усещане за празнота. Да съм свързана с Бог (по моя си хлабав, неуравновесен и изменчив начин) означава да съм балансирана и наместена, а отношенията ми със света и хората около мен да са позитивни и ползотворни. Дефицитът на вяра винаги ме кара да свръхнатоварвам с очаквания отношенията си с хората, да очаквам от тях повече, отколкото те някога биха могли да ми дадат, да съм недоволна и свръхкритична.

Тези дни отворих произволно избрана електронна книга на Учителя Петър Дънов и попаднах на размислите му за връзката с Бога и те както винаги, безупречно резонират с моите усещания и нужди.

"Всеки недъг може да се изправи, когато се възстанови връзката между човешката душа и Бога."

"Вие не можете да имате правилна връзка с когото и да бъде, докато нямате връзка с Бога"

"При връзката на човека с Бога няма да има мъчнотия, която не може да се преоделее."

"Вие можете да сте при най-ниските или най-високите условия на живота, в ада или в рая, но пак можете да направите връзка с Бога"

"При Бога ще отидеш не праведен, не учен, а смирен"

"Имате ли смирение, Божията любов може да дойде във вас. В духовния свят смирението дава пластичност на човешката душа, да възприема благата, които Божественият дух носи в себе си."

"Да ходите с наведени глави, това не е смирение. Смирението подразбира такова състояние на душата, при което човек възприема великото, Божественото, което осмисля живота."

"Като приемете божествената светлина, вие ще дадете ход на благородството на вашата душа, ще чувствате благоволението на Бога и разположението на всички добри хора. Без тази светлина, каквито и усилия да правите, ще бъде напразно."

"Бъдете свободни, естествени в отношенията си. Само така ще се създаде здрава връзка между вас и Бога"
  
"Никога човек не трябва да се бори със себе си, но да познае себе си, т.е. Божественото начало."

из "Ученик – Път към освобождение"

Беседа от Учителя, държана на 22 юни 1922 г. в София

Как да пазаруваме осъзнато

Отдавна би трябвало да сме наясно, че изборът да купим нова вещ носи преки последици за околната среда, а оттам и за нас, които пребиваваме в нея. Нашето потребителско поведение движи индустриалното производство, което генерира замърсяването на околната среда. А нека не се лъжем, в замърсена околна среда няма как да живеем здравословно. Би било добре да има планета, която да поема създадените от хората отрови и вредни вещества, но такава няма, така че те неминуемо достигат до нас, до близките ни хора и до следващите поколения. 

В тази връзка, много съм радостна за това, че в България вече се говори за "икономика на споделянето" ( например тук) и че има все повече алтернативи на пазаруването на нови вещи. Тенденцията за споделяне и свободна размяна на вещи и услуги отдавна се развива на Запад и вече се е превърнала в мода, бизнес и начин на живот за много хора!  У нас също има голямо раздвижване в тази посока-организират се събития за размяна на вещи ("свободни пазари", "айляк базари", "свободни книжарници"), има сайтове за споделени пътувания, все повече хора разменят вещи чрез форуми, сайтове и Фейсбук групи. Въобще имам чувството, че в България се надига истинска вълна на споделеност и че тя увлича все повече и повече хора. Струва ми се, че тази вълна отразява едно дълбоко раздвижване на духовните пластове и че проправя път на една нова култура и нов тип отношения в обществото, в които страхът и търсенето на изгодата отстъпват място на солидарността и подкрепата.

Покрай последния "свободен пазар", който посетих, се замислих колко много стъпки може (и е редно) да направи всеки човек, преди да си купи нова стока и реших да създам един своеобразен алгоритъм на осъзнатото пазаруване. Осъзнатото пазаруване е диаметралната противоположност на емоционалното/импулсивното пазаруване, което жените толкова обичат. То е пазаруване, което не се подчинява на логиката "харесвам го, мога да си го позволя-значи го купувам", а поставя под въпрос реалната необходимост от вещите и мисли за алтернативните начини за набавяне на продукта. Да пазаруваш осъзнато е екологично, икономично и логично. Надявам се, че хората ще правят все по-отговорно избора колко и какво да купуват. Аз самата също мога да постигна още в тази посока и този списък от стъпки създадох и за собствено улеснение.

И така, ако искаме да си купим нещо осъзнато, е редно да:

1. Да се запитаме дали наистина имаме нужда от тнего-може би отговорът е не :)- Човешката лакомия няма граници, но нека се запитаме дали това е онова качество в нас самите, което искаме да култивираме и развиваме в себе си и което искаме да проявяваме в живота си. И дали чрез искането на още и още нови неща не даваме израз на душевната си пустота, на разочарованието си, на гнева и неудовлетворението си, за справянето с които има толкова много и далеч по-ефективни средства.

2. Да попитаме някой приятел дали не му се намира в излишък. - Рядко се сещаме за това, но много често близките ни хора имат в къщите си това, от което ние имаме нужда, и могат да ни го заемат за временно ползване или да ни го подарят.

3. Да си направим това, от което имаме нужда - В Интернет вече има изобилие от информация за това как човек да си направи сам почти всичко! В групи по интереси и форуми хората обменят опит за шиене, плетене, рисуване, ръчна изработка на бижута и всякакъв вид майсторлък, има видеа, безплатни уроци и книги.

4. Да посетим организирано мероприятие за размяна на вещи и да го потърсиш там.-Такива се организират в София и по-големите градове и това е една от страниците във Фейсбук, която ги популяризира. Размените позволяват да оставим (няма да използвам думата "се отървем от") вещите, от които нямаме нужда, и те да намерят нов собственик, а ние да потърсим и намерим това, което ни трябва. Идеята на размените е, освен да спестим пари, е и да се освободим от привързаността си към вещите, като сведем притежаваното до необходимото.

5. Да погледнем дали някой в Интернет не го подарява-Подаряването на запазени вещи, които не използваме вече, е изключително приятно изживяване, към което и аз самата се пристрастих (тук), и става все по-популярно. Освен в сайтове то се случва вече и във Фейсбук. Вече има около 10-тина Фейсбук групи, които свързват хиляди хора, ангажирани с подаряване и получване на подарени вещи.

6. Да потърсим в магазин за дрехи втора употреба или в оказион.-В магазините за втора употреба човек освен с дрехи често може да се снабди и с обувки, аксесоари (чанти, шалове), чаршафи, покривки, пелени, пердета. Към оказионите, честно казано, съм предубедена-представям си, че са заредени с откраднати от наркомани стоки и не ми е комфортно да влизам там, дори и при перспективата да намеря стоки на много тънка цена. Но за който не е обременен от тази представа или пък тя не го притеснява, и те са опция.

7. Да потърсим в Интернет дали някой не продава тази вещ "втора употреба"- Сайтовете за препродаване на вещи "втора употреба" преливат от обяви.

Ясно е, че има случаи, когато горните стратегии не работят, както и, че има хора, които не желаят да се възползват от тях по ред причини (недоверие, отвращение, съмнение). Затова, ако сме решили да купим нова вещ и все пак да останем осъзнати за последствията от избора си, е хубаво:

8.Да изберем стока с родно производство, така че стоката да е минала възможно най-малко път.

 9. Ако пазаруваме вещи, произведени в далечна страна-да се информираме за социално-екологичната политика на компанията.  Много престижни компании за изнесли производствата си в страни от Третия свят, където стандартите за безопасен труд и за опазване на околната среда са практически несъществуващи. Това създава рискове за околната среда, за здравето и дори за живота на хората там  (например в този случай).  

Може би всички тези опции и стратегии изглеждат много сложни и времеемки на фона на влизането в магазин и купуването на нова вещ, но те пестят ресурсите на планетата ни и предотвратяват замърсяване, така че си струва да изпробваме поне част от тях, според личните си предпочитания и възможности.

Предизборни страсти

От Гери

Настане ли време за избори, неизменният ми ентусиазъм на тази тема започва да се блъска в равнодушието на близки, приятели, роднини. Вече цели 15 години имам право на глас и през тези години винаги съм го упражнявала-на местни, европейски, национални избори, референдуми и балотажи. Дори и когато изборната ми секция е била на 150 км от мястото, в което живея. Дори и когато изборът е между две много големи злини и е повече от труден. За тези 15 години обаче не виждам почти никаква промяна в отношението на хората около мен към изборите-една и съща апатия, едно и също нежелание, което се опитвам да подбутна с въпроси, съвети, факти, но което рядко успявам да повлияя. Стигам да извода, че причините за негласуването са дълбоки и се коренят в историческото ни минало и в колективната ни памет - многото години, в които НАИСТИНА не е имало за кого да се гласува, в които правото на избор на личността и обществото са били системно потъпквани, а покорството е било възнаграждавано и налагано като ценност. В психологията има термин "заучена безпомощност", който според мен добре обяснява тази нагласа. Заучената безпомощност е състояние, което е резултат от ситуация с многобройни негативни и неприятни стимули, върху които индивидът е нямал контрол. След излизането си от тази ситуация, индивидът продължава да се държи като безпомощен, макар и вече да има силата да промени обстоятелствата.  

Тази година покрай европейските избори във Фейсбук стартира инициативата ""Обещай, че ще гласуваш", обединяваща хора, които също като мен се стремят да провокират приятелите си да гласуват. Покрай нея започнах да си давам сметка защо гласувам.  

1. Гласувам, защото принадлежа към това общество и ме интересува какво се случва с него, а да гласувам е един от начините да заявя това. 

Живея в тази страна, част съм от този народ и няма как да съм безучастна към проблемите му. Разрешаването на всички общи за страната проблеми минава през политиката, неизбежно е. Разбира се, има и други начини да заявя позициите си освен гласуването-петиции, протести, жалби и т.н., но гласуването е най-удобно, лесно и чуваемо.

2. Гласувам, защото както навсякъде, така и в политиката откривам приятни, интелигентни и смели хора, на които ми е лесно да гласувам доверие. 

Признавам си, че политическите програми и лозунги не стигат до мен, но затова пък личностите ме впечатляват, и то силно. Както и във всекидневното си общуване, и в гласуването си търся автентични хора с енергия и желание да променят нещата към по-добро. Разбира се, политическото пространство в България изобилства от компромати и негативизъм. Ние, българите сме толкова увлечени в отхвърлянето, критикуването, очернянето и "хейтърството", че не забелязваме как този навик ни капсулира и изолира от всичко и всички. Напук на това предпочитам да се доверя на вътрешното си усещане за хората и ако видя нещо добро, да не го подминавам.

3.  Гласувам, защото избори идва от избор, а да правя избори е жизненоважно за мен.

Избор безспорно ми е любима дума-имам ли избор, имам всичко, което ми е необходимо. Изборът е свобода, отговорност, красота. Да нямам избор пък е ситуацията, която ме изкарва от равновесие. Радвам се, че живея в демократично общество, в което ми се дава право на глас и по този начин възможност да повлиявам върху събитията. Харесва ми да гласувам, защото това ми възвръща отново и отново усещането, че мога да въздействам върху съдбата си. Приветствам идеята обществени допитвания под формата на референдуми да се правят по-често, по важните за всички ни теми. Всъщност бих гласувала с удоволствие много по-често, отколкото се налага-да речем, веднъж седмично :)

Гласувайте и вие!

Истанбул със забележки

от Гери

Истанбул е много хвалена и (като че ли) безусловно харесвана дестинация и когато най-накрая тръгнахме за там, бяхме заредени с ентусиазъм и любопитство. Престоят ни там обаче ни остави с доста смесени впечатления и затова реших да споделя тук част от тях.

1. Истанбул изисква забележителни умения за ориентиране и организиране на времето.

Истанбул е необятен град, в който е невъзможно да се стигнеш до където и да е без GPS и/или добра карта и който изисква сериозна подготовка от гледна точка на маршрути и транспорт.  В картите, които се продават там, имената на малките улички липсват, така че не са особено полезни. Дори и с добра карта обаче, лутането и губенето в града са неизбежни и придвижването до която и да е точка отнема часове. За някои това сигурно е част от чара на града, но за нас, съпроводени от две малки деца, беше леко изнервящо преживяване. 

2. Храната е откровено нездравословна.

Ако имате дори леки забежки към здравословното хранене, ще сте много затруднени в избора на храна в Истанбул. Огромната част от местните манджи са месни, мазни и лютиви, сладкото е мнооого сладко, а всичко се приготвя от бяло брашно. 

3. Цените варират и подлежат на договорки.

В магазините и по сергиите в повечето случаи липсват цени и те се определят, явно, от външния вид и националността на купувача. Разбира се, може и изглежда, е редно да се преговаря. На определени места цените са сериозно завишени, затова човек трябва добре да проучи пазара, преди да купи нещо. Изгодното пазаруване изисква сериозни усилия.

4. Турският английски е на границата с абсолютния минимум.

Масово турците са скарани с английския език и дори официалните им надписи са пълни с грешки. В най-добрия случай продавачите и сервитьорите в Истанбул владеят около 20-30 английски думи. Ако разчитате на местните да ви упътят или помогнат в специфична ситуация, езиковата бариера е сериозна пречка.  Някаква смислена комуникация на английски език е почти невъзможно да се случи. 

5. Забележителностите в града са основно джамии.

Джамиите в Истанбул са прекрасни, но освен тях интересните сгради в града са затворени, необозначени и сериозно неглижирани. Българската църква "Св. Стефан"е в ремонт от години, а сградата на Гръцката патриаршия е неоткриваема. В града човек се натъква непрекъснато на интересни крепостни стени и древни сгради, но информация за тях или липсва или е оскъдна, което е наистина жалко. Някак останах с впечатление, че пристрастието към исляма е хвърлило сянка върху културното и архитектурно многообразие в града.

Разбира се, това са само няколко щрихи от едно кратко и все пак многопластово преживяване, но пък може да са от полза на бъдещи пътешественици.

Музиката - между думите и мълчанието

"Музиката изразява това, което не може да бъде изказано, и за което е невъзможно да се мълчи", Виктор Юго