"Монахът в мен"

Има ситуации и хора, които си познал в сърцето си, преди да се срещнеш с тях. Така е и с книгите, и за мен такава книга е "Монахът в мен" на Хайнц Нусбаумер-книга, която представи религиозната вяра, каквато е в същността си-едно безкрайно просто, умиротворено, естествено, красиво, но и много силно преживяване. Книга-мост-между индивидуалните религиозни преживявания  и колективните религиозни форми, между нашето сегашното объркано, материално, безтегловно и повърхностно време и безвремието на миналите времена. Същевременно и книга-остров, която ни напомня, че всички ние се нуждаем от известна доза аскетизъм и самоограничение, за да живеем духовно и че без тях душите ни умират, бавно и сигурно. Книга, разкриваща измеренията на монашеството, но най-вече на онази "духовност която докосва сърцата ни, без да ги обременява", както казва самият автор.

Макар че цялата книга ми е вече любима, ето и някои любими места от нея:


"Религията не може да съществува без аскетизма - без излизане от сферата на "нормалното", без пречистване, без лишения, без скъсване с фалша, любимите привички и всичко удобно. В сила е правилото: Прекаленото удобство е твой враг."


"Религия без жертва е грях."/Ганди/



"Колкото повече притежаваш, толкова повече то притежава теб"
"Мислите винаги изпреварват сърцето, казват монасите. Но се зачита само сърцето."


"Главата желае новото, но сърцето винаги иска същото." 

"Покоят е спасителен дар."  



"Ако само приемаме в себе си - имот, признание, благосклонност, любов, но нищо не отдаваме, тогава потъваме в пясък и сол. И вече не сме жива, а мъртва вода. Само динамиката, великата хармония между вземане и даване-и към хората, и към Твореца е тази, която но позволява да растем и да процъфтяваме, без това да ни изчерпва." /Давид Щайндл-Раст/


"говоренето е само разпиляна мощ, а мълчанието е натрупана енергия."

"Господ няма да повиши гласа си замо затова, че ние сме станали така шумни...Всички трябва да станем по-тихи или да живеем без Неговото послание."

"В търсенето на Господа ние винаги сме начинаещи, във всеки нов ден, въпреки всички усилия и известни разочарования."


"От тишината израства молитвата. Молитвата отново отваря пространството на покоя в нас."

"Докато се ограничаваме до разсъдъка, главата, винаги ще сме неспокойни...Затова е необходимо главата да се склони към сърцето. Сърцето, да, сърцето е решаващото място, казват монасите."



"Фундаментът на всяко търсене на Господ е молитвата. Тя е диханието на душата."
 
"С всяка молитва ти отваряш вратите на затвора на собствените си грижи, връщаш отново правилните съотношения-и се отправяш отново към точката на спокойствие дълбоко в теб." 
 
"Разумът би трябвало отново да стане инструмент на човека, а не негова същност; тоест, да е само способност, нищо повече, и във всеки случай да не съществува самостоятелно без контрол."

"Вярата и познанието са два неизбежни източника на човешкото, които трябва взаимно да се уважават и допълват. Но поради горчив опит имат пълно основание никога да не заемат територията на другия."


"ако вярата ни би оцеляла само в абсолютно отделяне от света, тя няма никаква стойност."

"От гледане-към удивление, от удивление-към благодарност, от благодарност-към радост, към щастие. Това е царският път на човешката душа-не само на Атон, а навсякъде."

Ферара

Градчето Ферара попадна съвсем случайно в програмата за кратката ни, едноседмичната ни обиколка на Италия, но се оказа и най-хубавата част от нея. Разположен само на 50 кимолетра от Болоня, той предлага всичко, от което ние като туристи, повлекли на път и децата си, имахме нужда.

Спокойствие

С население от около 130 000 и почти никакъв автомобилен трафик в центъра Ферара се обхожда лесно, спокойно и приятно. Уличките са тесни, красиви, потайни.
Част от чара на града е неговата вело-атмосфера-пълно е с колела и това само по себе си радва всеки, който предпочита тишината пред бученето на коли. Условията за наем на колела са доста прилични-таксата е 7 евро на ден.

Към чудесните условия за велотуризъм трябва да добавя откриването на прекрасни детски съоръжения в един парк в центъра. Това откритие леко поразсея общото ни усещане, че Италия (или поне северната й част, в която бяхме) е тотално child-unfriendly като среда. През цялото останало време буквално се чудехме има ли деца в тази страна и ако да, къде ги държат родителите им-само вкъщи ли?

Заради близостта на река По предварително бях решила, че разходката по брега й ще бъде чудесно преживяване. Е, нищо подобно. Разположени насред предградията на Ферара, бреговете на реката не бяха обособени като зона за разходки. Имаше условия единствено за каране на колело (в стил профучаване), но като цяло районът около реката изглеждаше индустриален и непригоден за туризъм.

След неуспешното пътуване до реката (разположена на 10-тина километра от града и достъпна с градския транспорт) се оказа, че чудесни условия за разходка "на зелено" има и в самия град покрай дългата крепостна стен. Релаксирането по поляните сред кучета, разхождащи се хора и

Културен туризъм

Възможностите за културен туризъм във Ферара са многобройни и неслучайно Ферара е обявен за град на ЮНЕСКО. Задължителен и общо взето неизбежен е разположеният във вода дворец, който освен че е красив отвън, е интересен и отвътре.

Точно срещу замъка е катедралата, която също е впечатляваща, а недалече и Замъкът на диамантите, чиито стени са във формата на диаманти.




















Оживеност

Спокоен в малките улички и паркове, същевременно Ферара е изключително жив град. Особено вечер и в неделя центърът на Ферара се изпълваше с говорещи, жужащи, смеещи се групи хора и този приятен шум на активна и добронамерена комуникация, макар и неразбираема за нас, ни караше да се чувстваме усмихнати и приобщени.

Феминизъм за напреднали - Джудит Бътлър

Прочитът на феминистката класика "Безпокойствата около родовия пол" ("Gender trouble") на Джудит Бътлър безспорно е интелектуално предизвикателство за всеки не-философ като мен, но ползите и радостите от него са така многобройни, че книгата определено си струва напъна. Едно от поразителните неща в тази книга е изключителнo стабилния теоретичен фундамент-Бътлър едновременно стъпва върху и преразглежда идеите на Моника Витиг, Юлия Кръстева, Люс Иригаре, Жак Лакан, Симон дьо Бовоар, Леви-Строс, Гейл Ръбин и други. Преди всичко обаче, Бътлър прави един фукоянски и неизбежно критичен прочит на феминистката теория, така че Мишел Фуко е на всяка страница в този текст. Имах късмета да прочета първата част на "История на сексуалността" на Мишел Фуко преди "Безпокойствата около родовия пол" и колкото и да съм встрани от този начин на изразяване и писане, ми стана ясно, че идеите му няма как да не преобърнат феминистката теория такава, каквато е била преди него. Е, Бътлър е тази, която се е захванала с това нелеко начинаниие и го прави по наистина безупречен начин.

Освен с теоретичната си подкованост Бътлър ме респектира и плени и с бунтарския си устрем и неизменното усилие за търсене на възможности за "подриване" на наложените смисли, понятия, йерархии, за внасяне на безпокойство в установения порядък с ясното осъзнаване, че "властта не може да бъде отнета, нито отхвърлена, само разгръщана по нов начин." В крайна сметка този текст ми даде подстъп към постмодернизма през свръх-интересната и натоварена със смисли, значения и последици джендър тема. И да, определено вече се припознавам в и чрез постмодернизма :).

Радикална критика на идентичността

Бътлър провъзгласява идентичността за нормативен идеал и ефект от дискурсивни практики. Когато сме дефинирани/се самодефинираме като принадлежащи към определена категория, това е вид политически акт, процес на отричане на всички онези некохерентни и непонятни смисли, които не могат да бъдат обхванати от съответната идентичност. "Постулирането на идентичност е културно ограничен принцип на порядък и йерархия, регулативна фикция."

По същата логика субектът като кохерентен, стабилен, смислен, цялостен-демек личност, разположена удобно в съответното кохерентно и смислено тяло, е политически конструиран чрез политика на легитимиране и изключване на неподлежащото на легитимация. Кохерентният субект се стабилизира и заздравява чрез бинарното разграничение външно-вътрешно, което трябва да създаде една невъзможна непроницаемост и се поддържа с усилие за целите на регулирането и контрола. Локализирането на причинността и смислеността в един дълбоко-интимен и нейде скрит Аз е изцяло политически акт, който старателно прикрива произхода си. Автономизирането и овътрешноствяване на Аз-а, за което пледира съвременната култура, полагането на смисъл и тежест в едно (празно) вътрешно пространство, е изфабрикуван продукт на дискурса на индивидуализирането, който търси особен и интимен смисъл на индивидуалното човешко съществуване.

Най-любимият ми цитат от книгата, отговор на много мои въпроси е: "Източникът на лична и политическа действеност е не вътре в индивида, а във и чрез сложните културни взаимодействия между телата, в които самата идентичност винаги се променя-където тя всъщност се изгражда, разпада и циркулира само в контекста на едно динамично поле от културни отношения".  
 
Пол и джендър


В съответствие с възгледите на Бътлър за идентичността са разбиранията й за джендър като ефект на политиките на идентичността. Джендър категориите по-специално са продукт на две големи дефиниращи институции-фалогоцентризъм (маскулинистко господство) и принудителната хетеросексуалност. Джендър е регулативна категория, която въвежда и заздравява властови отношения, съществува в едно властово поле.

Джендър, според Бърлър, е перформативен-конституиращ онази идентичност, каквато се твърди, че той е, чрез самите изразявания, които се смятат за нейни резултати. Чрез тези актове се затвърждава привидността на един (социално) полов Аз. Джендър е самият апарат за културно конструиране и той регулярно прикрива своите действия. Перформативната теория на Бътлър зачерква представата за изразяването, която предполага един кохерентен пол, който се разкрива. В по-широк философски план, това означава, че няма "правещ" отвъд правенето; правенето е всичко.

Друг важен момент от теоретичния принос на  Бътлър е критиката на разграничението пол-социален пол (джендър), в което тя припознава бинарните опозиции природа-култура и тяло-душа. Концепцията за социална конструираност на пола, въплътена в понятието джендър, изгражда отношение на доминиране и привилегироване на културата спрямо природата и по същество имитира концепциите за "природност" на пола. Употребата на джендър като опозиция на пол преповтаря посланието за детерминираност, но вместо биологията, културата се превръща в "съдба". Така се затвърждава идеята за кохерентност, стабилност и статичност на половите категории, както и "метафизичното" единство пол-джендър-желание. Дискурсът за "естествеността"/"природността", старателно разобличаван и критикуван от феминистките, прозира зад масовата употреба на понятието джендър в социалните науки, чрез която те се стремят да го отхвърлят.

Джендър не е механично насложен върху един предкултурен и предсоциален пол, а в някакъв смисъл те винаги са били едно и също нещо. Човешкото тяло е винаги вече окултурено, културен знак, върху него се наслагват смисли и проекции още преди (по)раждането му и то "никога не е свободно от една въображаема конструкция".  То е означаваща практика в едно културно поле на джендър йерархия и принудителна хетеросексуалност.

Критиката на разграничението пол-джендър в някакъв смисъл облекчава безуспешното търсене на преводен термин на български за чуждицата джендър и "пол" става приемлив термин и за него (освен за sex), разбира се с необходимите за контекста уточнения. Оттук нататък и в този текст "пол" се употребява вместо джендър.

Половете са произведени като ефекти на истинност на един дискурс относно първичната и устойчива идентичност. Полът е преди всичко "повтарящо се стилизиране на тялото, мрежа от повтаряни актове". Механизмът на конструиране на пола включва в себе си случайността на тази конструкция и именно тук се отварят възможности за преозначаване и промяна. Съществуват многобройни възможности за множене на половите конфигурации извън ограничителните рамки на маскулинисткото господство и принудителната хетеросексуалност. Полът е "отворен за разцепления, самопародиране, самокритика и за хиперболични показвания на "природното", които-в самата си преувеличеност-разкриват неговия дълбоко фантазмен характер". Полът е една норма, която никога не може да бъде напълно интернализирана и въплътена.

Ако за Моника Витиг възможностите за надмогване на пола са положение в хомосексуалността и в една войнствена спрямо половото обозначаване езикова стратегия, Бътлър визира по-конкретни и индивидуализирани актове (напр. обличането на женски дрехи от мъже, заиграването с мъжките и женски привидности в хомосексуалните двойки).

Хетеросексуалност и хомосексуалност

Във възгледите на Джудит Бътлър за хетеро/хомосексуалността има два изключително очарователни момента. Единият е разбирането й за хетеросексуалността едновременно като "принудителен закон, но и като комедия", "постоянна пародия на самата себе си". Нормативността и идеализацията на хетеросексуалността старателно прикриват следите на йерархията, асиметрията и нереципрочността във взаимоотношенията между половете. Хетеросексуалната връзка е истински сапунен мехур, в който потисничеството е удобно разположено. Асиметриите във възраст, ръст, образование, социална позиция, материален статус обичайно са в полза на мъжете и това има своите последствия за разпределението на властта, но този ефект рядко бива осъзнат. Огромен е приносът на гей и лесбийските изследвания (от които известна ми е, и то благодарение на Бътлър, единствено Моника Витиг) в посочване на принудителния и нормативен характер на хетеросексуалността, който остава трудно видим за тези, в чиито тела той е "успешно" вписан. Може би именно моментът на пукане на този сапунен мехур създава усещането за комедийния характер на хетеросексуалността, a  може би той е винаги наличен в ходовете за съхраняването му.

Същевременно Бътлър критикува опозицията хетеро-хомосексуалност, както и разбирането за хетеросексуалността като монолитна практика. Тя твърди, че "съществуват структури на психична хомосексуалност в хетеросексуалните връзки, както и структури на психична хетеросексуалност в лесбийските и гей сексуалност и връзки". Бътлър призовава към един "еротичен хаос", подривен спрямо съществуващия ред.

Критика на феминистката теория

Едно от нещата, които най-здраво ме държат във феминизма е критичният му дух, но това, че той е насочен не само навън, но и навътре, ме респектира допълнително.

Бътлър остро критикува боравенето на феминизма с категориите на идентичността и претенциите му за представителство. "Жените" не могат, според нея, безкритично да се смятат за субект на феминизма, а феминизмът трябва да се приеме и признае същностната непълнота, ограниченост и оспорваност на категорията "жени" и да се откаже от универсализиращите, империалистки претенции. "Феминистката критика трябва да изследва тоталитаризиращите претенции на един маскулинистки означаващ порядък, но също да остава самокритична спрямо тоталитаризиращите ходове на феминизма. Усилието да се идентифицира врагът като единичен по форма е преобърнат дискурс, който безкритично подражава на стратегията на потисника, вместо да предлага различен набор от термини." Единичният враг във феминистките критики има няколко проявления-"патриархат", "мизогиния", "сексизъм", "rape culture (култура на изнасилвания)" и тези думички пълнят феминистките текстове, като ги правят много настървени, но и много уязвими. Разбира се, тази употреба е политически обоснована, но рядко е коректна и ползотворна, и в наши дни феминизмът все още търси своите средства за действие. В допълнение, политическата употреба на една несъществуваща феминистка идентичност ("ние жените") трябва да бъде изоставена в полза на конкретни и целеви обединения - "Една отворена коалиция ще утвърждава идентичности, които алтернативно ще бъдат установявани и изоставяни, според моментните цели; тя ще бъде едно отворено обединение, което позволява множество сближавания и раздалечавания."

Село Манастир

Село Манастир ми звучеше притегателно дори и преди да разбера, че е най-високото обитаемо село в България, но след като научих този факт веднага влезе в пре-дългия ми списък ми с набелязани места за посещаване. Разбира се, не си направих труда да разбера нещо повече от това, и в сгодния момент между коледните и новогодишните празници се насочихме семейно натам. 

Селото е разположено на южния склон в Преспанския дял на Родопите, на респектиращата надморска височина от 1460-1600 метра. Не, не се шегувам, границите наистина са толкова широки и това се дължи на изключително стръмния склон, върху който е разположено селото, изкачването на който е добра тренировка за всеки софийски търтей като мен.

Настанихме се в къща за гости Пехливанови и не съжалихме, тъй като там имаше всичко необходимо за удобството и приятното ни прекарване. Чисто архитектурно, Манастир не предлага кой знае какво, тъй като е сравнително ново, модерно село-възникнало е през 1890 год. За сметка на това обаче в него кипи живот-например има активно работещ магазин, което хич не е малко. Основната прелест на селото са местоположението му, което предлага многобройни възможности за разходки в планината, и планинския климат. На фона на градското безснежие там открихме сняг и радостта на децата беше неописуема.

Накъде може да се насочи човек в планината, ако изходната му точка е село Манастир? Ние открихме три възможни посоки:

1.Екопътеката "Св. Дух", коята преминава през няколко параклиса и през водопада "Св. Дух" . Както и целия район около село Манастир, пътеката е изключително благоустроена и в поддържана. Има многобройни пейки и масички, чешми, дървени стълбички и парапети, кътове за отдих. Параклисите са в добро състояние, но са заключени. Пътеката е кратка и до самия водопад се стига за не повече от 20-тина минути. Водопадът е разположен долу в гората, на усойно и прохладно място.

 2. Пътят до местността Хайдушка поляна, на 6-7 км. от село Манастир. Пътят е принципно проходим за висока кола или джип, но беше заледен и опасен и най-вероятно е такъв през по-голяма част от времето, предвид надморската височина и температурата. Не тръгнахме по този път, тъй като с децата нямахме шанс да стигнем далече.

3. Качване на връх Свобода (1915 м)
За разлика от Хайдушки поляни, върхът се оказа достъпна цел за нас. Изходната ни точка беше хижа Свобода, до която може да се стигне с кола. Оттам до върха се стига по многобройни, (според сина ми 584) стъпала. Гледката наистина си струва-ширналите се Родопи спират дъха и мисълта, и човек се изпълва от онова усещане за безвремие, спокойствие и досег с вечността, което толкова усърдно избягваме в ежедневния си живот.

На върха има малък параклис, който, според надпис, пази останките на Момчил войвода. По-късно разбирам, че на върха се е намирало и древнио тракийско светлище. Пътят до върха минава пък през мистериозно "облечена" гора-покрити с части от дрехи клони на дървета. Смътно си спомням, че съм гледала по телевизията за този древен обичай, без да помня смисъла му, и че той беше представен като част от тракийската, или при всички положения, езическата традиция. Ето как изглежда въпросната гора:

  Родопите, винаги мистични, винаги отварящи нови хоризонти за духа и мисълта-как да не ги обича човек и да не изпитва желание да се връща отново и отново тук, в преклонение пред природата, историята и най-вече пред тяхната взаимна преплетеност.

Различният глас на Керъл Гилиган

Книгата „С един различен глас: психологическата теория и женското развитие“ на Каръл Гилиган не е преведена на български и най-вероятно няма да бъде, но пък част от критиките срещу нея като един от значимите текстове на твърде оспорвания „феминизъм на различието“ са достигнали до тук (вж. сборника „Време за жени“). Разбира се, „С един различен глас“ предхожда хронологически и идейно далеч по-сложния постмодерен феминизъм и няма как да удържи критиките му, но пък предлага интересни и значими идеи, които все още са в обращение и не са изчерпали напълно релевантността си. Това важи с особена сила за българските условия, където този етап от развитието на феминизма е почти непознат, но още повече-неизживян, така че нищо не пречи със закъснение от почти 50-тина години да му се порадваме. Ценен е и богатият емпиричен материал на книгата (многобройните откъси от интервюта с жени, в които те говорят за много интимни и драматични преживявания), който дава усещане за топлота и разбираемост и прави книгата достъпна и за неспециалисти.

Важно е да се уточни, че „С един различен глас“ е преди всичко психологически текст, в който въпросът за социалните или културни условия не се засяга, но пък в който ясно се виждат психологическите белези на една историческа подчиненост. Въпросът за женската психология е, от една страна, свръхексплоатиран, но от друга, много щекотлив и пълен с подводни камъни, но тя има потенциала да допълни, разшири и задълбочи визията за онази цялостна, многообразна и продължителна опресия, на която са били и са подложени жените, независимо от местоположение, раса и социален произход. Премерено и без груби, крайни обобщения в книгата си Гилиган се движи леко и елегантно между думите на респондентките си, различни психологически теории (основно на Ериксън, Фройд и на Колбърг), класически феминистки призиви и литературни произведения, и това прави текста четивен, разбираем и разнообразен.

Както личи и от заглавието, женските гласове са основна тема на книгата на Гилиган и под това тя разбира начина, по който жените изговарят мислите и опита си. Нейната теза е, че жените трудно чуват и изговарят собствения си глас, за сметка на заглушаващото изобилие от чужди гласове. В предговора от 1993 год. Гилиган говори за „силата на един вътрешен глас, който се сблъсква със способността на жените да говорят“ и за наблюдението си, че „жените често усещаха, че е опасно да кажат или дори да знаят това, което искат или мислят-обезпокояващо за другите и следователно носещо със  себе си заплахата от изоставяне или отмъщение“. Трудностите на жените да намерят своите гласове и да ги изговорят публично се проявяват в съмнения в себе си, в зависимостта от чужди мнения и оценки и честото пребиваване в това, което една от интервюираните в книгите жени нарича "блатото на несигурността".

В развитиен план Гилиган полага възникването на „дисоциация на женските гласове от женския опит“ в юношеството, когато според нея се случва мистично изчезване на женската същност чрез изграждането на един подземен свят и формирането на „това усещане да живееш най-дълбокия си живот под повърхността“(Джоан Дидион). Това, между другото, е тема, която е успешно напипана и от Клариса Пинкола Естес, авторката на "Бягащата с вълци".

За Гилиган въпросът за гласа и говоренето има интерперсонален характер, защото „говоренето зависи от слушането; това е изключително релационен акт.“, а "гласът е мощен психологически инструмент и канал, свързващ външните и вътрешните светове". "Говоренето и слушането са форма на психическо дишане.“, казва ясно тя и с това ясно заявява значимостта на разглеждания от нея проблем.

Дали наистина на жените са по-познати усещането, че не знаеш какво искаш, трудностите в чуването или изразяването на собствения глас, използването на гласа за скриване, а не за изразяване на вътрешния свят? Каква е причината за това? Как се случва това самозаглушаване?

Чрез отговорите на респондентките си Гилиган обрисува една специфична женска ситуация, в която ключови са съзнанието за взаимосвързаност между Аз и другите, етиката на грижата, но и това, което още Вирджиния Улф разпознава и назовава като deference-поставянето в по-ниска позиция спрямо другите, прекомерното съобразяване с чуждите ценности и мнения. Своеобразна изходна точка за женското развитие е йерархичното отношение между Аз и другите, в което Аз има подчинена позиция, и именно тази социална и морална позиция е източник на конфликти, кризи и трудности в развитието. „Женското покорство (deference) се корени не само в социалната подчиненост, но и в същността на моралната загриженост на жените. Чувствителността към нуждите на другите и приемането на отговорността за полагането на грижа карат жените да се вслушват в гласове,  различни от техния, и да включват в преценката си други гледни точки.“ Така менталната позиция на обърканост и разпръскване на преценката е пряко свързана със стремежа за съхраняване на взаимоотношенията с другите, със страха от нараняване, страха от изолация и изоставяне, желанието за избягване на конфронтация.

 

Централен морален проблем за жените, според Гилиган, е конфликтът между себе си и другите, а изходът е извървяването на пътя към грижата за себе си, „откритието, че откликването към себе си и към другите са взаимносвързани, а не противоположни“, зачитането в моралните избори както на чуждите позиции, така и на собствената. Това изисква преосмисляне и разграничаване на гласа на традиционната женственост, който дефинира Аз-а и оценява неговата стойност въз основа на способността за грижа. Изискванията на женствеността налагат своите ограничения върху директната експресия, правят жените уязвими на вечната критика за егоизъм, несигурни в собствената ценност и значимост, склонни да изоставят себе си в моменти, когато са изоставени от другите. 

В заключение, няма как да не призная, че Гилиган е твърде мека и социално-безкритична за моя вкус, но въпреки това не мога да не изпитвам респект към нея като учен, който утвърждава феминизма в психологията, и то посредством емпирични изследвания, а не на базата на чужди теории. Феминистката психология е непозната в България дисциплина, но тя има свои добре изградени теоретически и практически основания и може би, може би някой ден ще намери своите корени и поддръжници и тук.