8-ми март

Винаги тайно съм ненавиждала 8-ми март, приемайки с половин уста поздравления, които получавам в изобилие най-вероятно заради факта, че съм майка-а нали в традиционното разбиране майката е някаква висша форма на жена. Сега вече съвсем убедено мога да кажа какво предизивква неудобството ми по повод 8-ми март-това е представата за жената, с която се сблъсквам в България, онези дразнещи стереотипи, които ни се пробутват ежедневно по всички възможни канали.

С малко изключения като че ли всички в тази страна са убедени, че жените:

1. обичат да изглеждат и да се държат женствено
2. обичат реда и чистотата и усърдно се стремят към тях
3. вълнуват се от готвене
4. харесват мъжете да ги "свалят" и си умират за всяка форма на мъжко внимание, особено подаръци и цветя
5. вълнуват се изключително много от външния си вид, полагат грижи за външността си и това е една от основните области на интересите им
 6. са изключително емоционални, чувствителни и много често неспособни да взимат рационални решения,
7. са страхливи, притесняват се и се вълнуват от "глупости"
8. не могат да се справят сами в живота и мъжете са жизнено необходими за тяхното оцеляване
9. веднъж родила деца, животът на жената се започва да се върти около тях и тя се превръща в нещо средно между орлица и надзирател в затвор

Ами нито едно от горните твърдения не е валидно за мен и въобще не съжалявам. Намирам за ужасно, че тази толкова ограничена представа за жената като украшение, придатък и обслужващ персонал на мъжа доминира, а на всичко отгоре се очаква да я празнуваме и даже да получим подарък. Разбира се, има жени, които успешно са покрили очакванията към тях, но каква е цената и дали си струва?

Но ако се абстрахираме от особеностите на нашата действителност, 8-ми март е повод да преосмислим какво е да си жена и да направим опит да говорим по един различен начин за жените-откровено и смело. В The Guardian прочетох тази статия по повод празника, написана от любимата ми Ани Ленъкс. Познавах я само като изпълнител-в непрекъснато слушане на нейните и на Eurythmics песни съм прекарала около една година от живота си. Сега разбрах, че е активист за женски права, и от статията й научих следните факти за жените в глобален план:

-жените произвеждат половината от храната, в света, но печелят 10% от общите доходи и притежават 1 % от общата собственост
 -жените са 50 % от световното население и 70 % от бедните в света
-за жените между 15 и 44 години рискът от изнасилване и домашно насилие е по-голям от този от война, рак, малария и произшествие на пътя
-поне 1 от 3 жени по света е била бита, принуждавана към секс или насилвана през живота си
-между 1.5 и 3 милиона жени по света умират от насилие, упражнявано заради пола им
-2/3-ти от хората, които не могат да четат в световен мащаб, са жени

На този "женски" ден си мисля за това колко е трудно да си жена-както тук, така и навсякъде другаде, и че всички подаръци и букети, които ще се раздадат днес, не могат да прикрият следите на насилие и принуда, които са белязали жените колективно. Време е неравенството между половете да се изкорени повсеместно-от живота и главите ни, не само на думи, но и на дела. Именно това ще е повод за един истински празник.

Черил Стрейд-“Моето приключение в дивото”

Подходих към книгата на Черил Стрейд “Моето приключение в дивото” с огромен ентусизъм най-вече заради сюжета й-след серия провали и неблагополучия в личния си живот, млада, 26-годишна жена тръгва на път сама и минава дълъг 1800 км и тежък планински маршрут в САЩ, известния там Тихоокеански хребетен път (ТХП). За моя изненада първоначално ми беше трудно да се отъждествя с главната героиня, която е и самата авторка, и ми отне почти стотина страници-може би заради особената й съдба и някои нереалистично звучащи ми моменти. В хода на четенето на тази увлекателна и добре написана книга обаче тя ме покори.

Черил Стрейд не е поредният търсач на силни усещания, а жена, която се впуска в пътуването си по много лични и дълбоко-емоционални причини. Пътуването й е приключение, но и процес на лечение, който идва на мястото на неуспешно състоялата се психотерапия. Физическите изпитания, контактът с природата, срещите с хората и всички премеждия по пътя й й помагат да преосмисли опита си, но това, което като че ли най-много допринася за личната й трансформация е фактът, че пътува сама. Именно това й позволява да надмогне тъгата, чувството за вина и страховете, да (пре)открие собствените сили и възможности, да събуди увереността и независимостта си. В края на книгата емоциите се избистрят, объркаността изчезва, остават удоволствието от самотата (“Чувствах се добре сама. Чувствах се неописуемо добре.”), благодарността, както и онази изначална увереност и свързаност със света около нас, която дреме в дълбините на човешката душевност. 

Не мога да не отчета, че опитът й в планината е много женски-пропуските в подготовката, изобилието от страхове, многообразието на емоционални преживявания, колебанията. Въпреки тях обаче Черил върви решително и смело напред. На пръв поглед може да изглежда странно, че дори в американската култура, която е родина на движението за женски права и в която феминизмът има дълги традиции, темата за себеутвърждаването на жените е все така актуална, но колективният психически опит се променя бавно, много бавно. Жените бавно и постепенно отвоюват онези пространства, преживявания и идентичности си, които

Тази книга потвърди личното ми усещане за това колко полезна и необходима за жените е всяка истински самостоятелна инициатива, всяко собствено решение, всяко самостоятелно пътуване. Само чрез такива малки стъпки на всяка една от нас рушим своята представа, че не можем да се справяме сами. Както биологически, така и по силата на възпитанието си, жените са устремени към свързването-с общността, потомството и дома, и откъсването от този модел е един съвършено нов, пълен с възможности опит.

“Моето приключение в дивото” на Черил Стрейд е много лична и силна книга, която си струва да се прочете. Тя заслужава популярността си и филмирането си, защото смело прониква в дълбините на човешкия опит и разкрива преживявания, които помагат и на нас като читатели да се свържем с лечебната сила на природата и с чудото на личностната трансформация. Книгата докосва по един естествен начин и ни предизвиква да се вгледаме в себе си, да се изправим пред собствените си страхове. А защо не и да потеглим на собствено “пътуване в дивото”?

Любими моменти

“Знаех, че допусна ли страхът да се настани в главата ми, пътешествието ми е обречено. Страхът се поражда в голяма степен от битуващите истории; аз пък реших да разкажа една, различна от онези, които ние, жените, сме свикнали да чуваме. Че съм в безопасност. Че съм силна. И смела. Че нищо не може да ме надвие. ... Страхът поражда страх. Силата поражда сила. Стремях се единствено към силата. И не след дълго действително преборих страха.”

“не бях дошла сред дивата природа, за да си спестя мантрата “Не ме е страх”. Давах си сметка, че бях тук, за да превъзмогна този страх, всъщност не само страха, но и всичко останало-всичко, което бях причинила сама на себе си, и всичко, което ми бяха причинили другите. А не можех да го сторя, ако постоянно се влачех подир някого.” 

“Открай време възприемах самотата като реално съществуващо място, не като състояние на духа, а като стая, където можех да се оттегля, за да бъда тази, която всъщност бях. Пълната изолираност на ТХП беше променила това ми схващане. Самотата вече не беше стая, а целият огромен свят, и сега бях останала сама в този свят, обитавайки го по непознат за мен начин.”

“Колкото и несигурно да напредвах, се чувствах на правилното място, сякаш усилията ми имаха смисъл. Сякаш това, че се намирах сред чистата и неопетнена красота на дивата природа, означаваше, че и аз можех да бъда чиста и неопетнена, независимо от всичко изгубено и отнето, от непростимите ми постъпки спрямо околните и мен самата и непростимите постъпки на околните спрямо мен. Колкото и скептицизъм да имаше у мен, не се отнасях скептично към едно-дивата природа притежаваше изумителна яснота и аз бях част от нея.”

“Вече не се чувствах като пълна глупачка. Нито пък като горда амазонска царица. Чувствах се силна, смирена и приютена-сякаш и аз бях в безопасност в този свят.”

 

Любовта няма пол

Тези дни животът ми поднесе първата ми по-близка среща с хомосексуална двойка и ме накара да се замисля за пореден път за това как по един удивителен начин любовта прехвърля категориите на пола, които иначе са белязали почти всички области и измерения на човешкия живот. Макар да изпитвах лек дискомфорт от гледката на двама прегръщащи, пощипващи се и закачащи се мъже, срещата ме остави развълнувана, докосната и зарадвана. Навести ме това особено красиво усещане, че "любовта е във въздуха", от което направо ми поникват криле, независимо от това дали е свързано с мен или не.

Любовта преминава много, много видове граници и полът е една от тях. Факт е, че при споменаването на думата "любов" огромната част от хората си представят мъж и жена, но това няма как да промени факта, че една достатъчно голяма част от любовните "интеракции" (осъществени или не, сексуални или не) са между хора от един пол. Визирам не само хомосексуалните връзки, които се реализират във всяка една човешка култура откакто свят светува, но и "приятелската" любов. 

Любовта между приятели от един и същ пол заслужава да бъде поставена до романтичните взаимоотношения поне поради две причини. Първо, защото може и се случва тя да съдържа елементи на сексуално привличане, повече или по-малко осъзнати, повече или по-малко изговорени. И второ, защото силата, интензивността и устойчивостта на приятелската любов въобще не са за подценяване. Може би чрез възпитанието в съзнанието ни се е загнездила една йерархична представа за "любовите" в живота ни - йерархия, начело на която стои любовта между мъжа и жената, а далеч след нея всички останали. Като че ли си мислим, че човек обича най-много любимата си "половинка" и че тази любов няма как да е равностойна на всички останали любови в живота ни-нито като количество, нито като качество на любовта. Ако има нещо, в което да ме е убедил опитът ми обаче, това е, че любовта не се подчинява на закономерности, схеми и изчисления, а просто се лее във всевъзможни и често неочаквани посоки.

Любими цитати по темата:

"Хетеросексуалността не е нормална, а просто широкоразпространена."/'Heterosexuality is not normal, it's just common.'

Дороти Паркър

"Сама по себе си хомосексуалността е толкова ограничаваща, колкото и хетеросексуалността: в идеалния случай човек би бил способен да обича и жена, и мъж-човешко същество, без да чувства страх, ограничение или задължение. " /'In itself, homosexuality is as limiting as heterosexuality: the ideal should be to be capable of loving a woman or a man; either, a human being, without feeling fear, restraint, or obligation.'

Симон дьо Бовоар  

"Няма такова нещо като хомосексуална или хетеросексуална личност. Има само хомо- или хетеросексуални действия. Повечето хора са смесица от разнородни импулси или дела."/"There is no such thing as a homosexual or a heterosexual person. There are only homo- or heterosexual acts. Most people are a mixture of impulses if not practices."

Гор Видал

Думите са мрежите на свободата ни

Думите са мрежите на свободата ни.

Уплитат ни, превземат ни и ни помагат да се вкопчим в сигурността, която животът постоянно ни отнема.

Празни думи, думи-залъгалки, увиват се като бръшлян около смисъла на живота ни и бавно го убиват.

Закотвят ни, заковават ни-далече от мечти и пътища, в онова безкрайно банално "тук и сега".

Оправдават бездействието ни, страховете ни и ги правят да изглеждат безкрайно обосновани, безкрайно разумни.

Колкото повече страхове, толкова повече думи. Колкото повече думи, толкова по-малко действия.

Порой от безсилие и безсмислие под формата на несекваща реч.

Защо съм феминистка?

Дълго време тайно, само пред себе си, съм се самоопределяла като феминистка, но като че ли дойде време да го кажа публично и да посоча защо. Целият ми жизнен опит ме отведе към това да чувствам, че жените са третирани несправедливо от самото си раждане. Последствията са видими не толкова отвън, колкото отвътре. Феминистка съм, защото наблюдавам и усещам, че ние, жените:

• по-често преживяваме срам, вина и съмнение в сравнение с мъжете. Определено смятам, че това е резултат от разликите във възпитанието на двата пола.
• твърде често се самоподценяваме и пропускаме да забележим и изявим силните си страни. Можем много повече от това, което си мислим, че можем.
• непрекъснато търсим одобрение и любов и се стремим да ги задържим, дори когато това е против нашите принципи, чувства и стремежи. 
• все още се сблъскваме със схващането, че за жените има набор от "места" (дома, семейството, козметичния салон), докато за мъжа такова ограничение няма.
• имаме недостатъчно разгърнат потенциал да действаме и променяме живота си.
• срещаме трудности с езика, защото в себе си не вярваме, че можем да изразим себе си през него. Част от нас говорят прекалено много, без да казват нищо съществено и успешно избягват истински важните за нас теми и идеи. Друга част от нас се спъват в езика.
• търсим убежище в телата си. Когато се чувстваме зле, стратегиите ни за справяне се въртят около телесното-пазаруваме, готвим, прекаляваме с храната
• сме по-склонни да лишаваме себе си, отколкото да си позволяваме-удоволствие, почивка, награда.

Аз разбирам феминизма не толкова като борба, а преди всичко като проблематизиране на традиционните концепции за мъжко и женско (мъжествено и женствено) и последствията от тях. Макар да са в основата на един външно стабилен обществен порядък, мисля, че цената, която се плаща за този порядък и от двата пола е твърде висока, и е време за промяна.

За красотата, с мисъл

Винаги съм се удивлявала над житейския факт, че жените инвестират такава огромна част от времето, енергията и мислите си във външността си. В същото време мъжете щастливо и необезпокоявано нехаят "как изглеждат" и съжителстват успешно с бръчки, стрии, мазнини и въобще с каквото природата ги е дарила. Макар самата аз да съм общо взето подмината от тревогата около външния си вид и от желанието да го подобрявам с всички възможни средства, ми е много интересно как и защо те са се загнездили в женското съзнание. Книгата на Наоми Улф "Митът за красотата"(The Beauty Myth) (1991) ми помогна да подредя мислите си в тази посока. Тя разглежда социално-културните измерения на женския стремеж към красота. Защото макар да изглежда лично решение, избор и нужда, той се поражда, развива и подхранва в една култура, която налага ясни представи и стандарти за женска красота, съвкупността от които Наоми Уолф нарича "мита за красотата".

Съвременната красота

Съвременната култура е свръхфокусирана върху женското тяло по начин, който подхранва неравнопоставеността между мъжа и жената-защото не е върху мъжкото. Социалната перцепция за жената е доминирана от представата, че жената трябва да бъде преди всичко красива. Визуалните медии заливат аудиторията си с поток от образи на женски лица и тела, сякаш най-естественото нещо на света е женското тяло да е на показ и подложено на обсъждане. Косата, ноктите, кожата, коремът на жените и т.н. - разголено и накъсано на парчета, женското тяло е предмет не само на реклами, но и на предавания и статии, които съветват и навлизат "в дълбочина" в темата. 

Цялостното внушение на културата ни е, че "женското тяло се нуждае от …изкуствено създадени средства за усъвършенстване" (Н. Улф). Десетки хиляди продукти, процедури и техники идват на помощ на жената, която иска да заличи следите от възрастта, от раждането, от умората и стреса, да премахне окосмяването, бръчките и мазнините си. Съществуването на ясни стандарти за външния вид отслабва телесните граници на жените до толкова, че прави социално приемливи всякакви инвазивни и болезнени процедури за разкрасяване. "Трай, бабо, за хубост", както казваме ние - разбира се, на дядото не му се налага.

Съвременната красота е "поддържаната" красота-плод на усилията, времето и паричните средства на жените, доказателство за усърдие и послушание. Тя е нещо, което трябва да се пришие върху оригиналното женско тяло, за да може жената да се чувства добре–приета от обществото и от себе си. Без съмнение две са главните цели на всяка "уважаваща себе си" жена-да е слаба и да изглежда млада.

Дали и колко са слаби, как да поддържат теглото си и как да отслабнат са централни теми в мисленето и общуването на голяма част от жените. Дори и да не е осъзната тревогата по отношение на "слабостта", тя винаги присъства и тайно подронва женската увереност. Култът към слабото женско тяло изцежда физически и психически жените, но безспорно най-уродливата негова проява са хранителните разстройства-анорексия и булимия, които често взимат жертви. Самата Наоми Улф е бивша анорексичка и особено покъртително описва гладуването и последиците от него.

Както твърди Наоми Улф, слабото женско тяло не е естетически идеал, а социално и политическо решение, което налага покорство, страх, безсилие. Страхът да не надебелеем е израз на женската тревога по отношение на пространството, което заема жената. Kакто културата, така и нашето самочувствие предписват, че то трябва да е възможно най-малко. Оттам и лишаването от храна се превръща в акт на психологическо и социално самоограничаване-"жените не се чувстват достойни за достатъчно храна, защото те са научени да живеят с по-малко от това, което имат нужда, съгласно традиция, предавана от безкрайно много поколения майки."(Н.Улф)

Почти наравно с изискването за слабостта на женското тяло е това то да изглежда младо и стегнато. Страхът от остаряване белязва живота на жената и я прави роб на "анти-ейдж" индустрията, която обещава "чудото" на вечната младост. Остаряването на жената не трябва да й "личи"-на старостта се гледа като на недъг, порок, естетическо и морално прегрешение.

Остаряването обаче е и съзряване, то е увереност, опит, гъвкавост. Когато преминаваш през живота и се учиш от него, най-естественото нещо на света е да се променяш и това да личи. Времето и опитът са особено голям актив за жените, защото им позволяват да се отърсят от чуждите очаквания и стереотипите, които белязват възпитанието им в много по-голяма степен от това на мъжете. Наскоро 71-годишната Изабел Алиенде сподели усещанията си по повод възрастта си - "Какво спечелих? Свобода - вече нищо не трябва да доказвам. Не съм заложник на идеята коя съм била, коя искам да бъда или каква очакват да бъда другите. Вече не се налага да се харесвам на мъжете …Чудесно е да се освободиш. Трябваше да започна по-рано." В същото време обаче  тя казва "за суетна жена като мен е много трудно да остарява в тази култура. Вътрешно се чувствам добре, очарователна, съблазнителна, секси. Никой друг не вижда това. Невидима съм. ".Тъжно е, че точно жените, които имат какво да кажат, са най-малко присъстващи в общественото пространство. Култът към младостта идеализира неопитната и лесна за манипулиране жена. Той е механизъм, който прави женската увереност невидима. Страхуващата се от остаряване жена всъщност не се бори с възрастта, а с естествено настъпващата й в живота освободеност и увереност, с които не знае как да борави, защото културата и обществото не са я подготвили за тях. 

Култът към младостта обрича жената на битка с времето и по този начин на вечна неприсъственост – тя е или уплашена от приближаващата старост или носталгична към младостта. И не на последно място, като стигматизира и наказва с невидимост старостта, той пречи на обмена на знания и мъдрост между млади и стари жени.

Себевъзприемане

Дали и колко точно е хубава е отправна точка в мисленето на жената за самата себе си-един безкрайно несигурен и повърхностен фундамент, разклащан от времето, промяната в тенденциите, смяната на гледната точка. Жената има нужда да "се чувства" красива и това поставя самооценката й в зависимост от реалния или интернализиран чужд поглед. 

Съвременната представа за красота продължава дългата традиция в западните общества жените да се (само)възприемат като изначално несъвършени и поддържа ниската самооценка на жените. Масовата култура "ни учи да предпочитаме "красивата маска" пред собствените си лица и тяло"(Н.Улф) и насажда отчуждение от собственото тяло. От друга страна, "жените са възпитавани да се идентифицират много повече с тялото на мъж или дете…отколкото със своето собствено"(Н.Улф). Съответно повечето жени носят в себе си дълбоко неудовлетворение от тялото си и не харесват поне няколко части от него. Както казва Наоми Улф, "съвсем здрави жени могат да са по-малко удовлетворени от телата си, отколкото са хора с недъзи".

Няма как проблемната връзка с тялото да не се отрази върху сексуалността на жената. Наоми Улф говори за "инверсия на женската сексуалност", която е обърната не навън, а навътре-към представата, че сме харесвани и желани-"Това, което научава малкото момиче не е желанието за другия, а желанието да бъде желано.

Социални последствия

Разглеждайки историята на жените, Наоми Улф твърди, че след големите победи на феминизма (извоюването на право на глас, легализирането на аборта и свободната продажба на контрацептивите) жените правят крачка назад, като се предават на "мита за красотата". "Как жените изглеждат е толкова важно, защото това, което казваме, не е." Макар и външно спечелили свобода и равноспоставеност, ние продължаваме да робуваме на стереотипи, да живеем и възприемаме себе си съгласно чужди стандарти, да потъпкваме уникалността си. В чисто социален план митът за красотата запраща жената в пространството на телесното-храната, разкрасителните процедури, модата, пазаруването. Tова поддържа женската мисъл на повърхността и й предоставя ограничен набор от средства за себеизразяване и възможности за изява. 
 
Извън темата за красотата Наоми Улф отбелязва, че все така във възпитанието на жените се насажда идеята за "опасностите" на света и застрашеността на жената от всички форми на насилие. Съответно, огромни територии от социалното пространство продължават да са затворени за жените като опасни и неподходящи. Дори и да се приеме, че "мястото" на жените вече не е вкъщи, жените все така имат отредени места, сигурни и одобрени.

Отношения с мъжете

Макар привидно да обслужва мъжете, съвременният идеал за женска красота в действителност разделя половете по един трудно преодолим начин. Той подменя реалната жена с една красива маска и последиците от това маскиране затрудняват пълноценните отношения между мъжа и жената. 
 
В едни романтични отношения дефицитът на самоуважение и себеприемане от страна на жената изправя мъжа пред непосилната задача да ги компенсира. От мъжа се чака всичко-комплименти, подаръци, харесване, безусловно одобрение, подкрепа, романтика, внимание, непрекъснати доказателства за любов, постоянство и сериозност. Всичко това трябва да запълни "черната дупка на себеомразата" (Н.Улф) и да заличи усещането за невидимост на реалната жена. По тази причина женската позиция в повечето хетеросексуални връзки е на  искащия, а мъжът защитно заема позиция на безразличие и отбягване, за да устои на напора на женските очаквания.

Отношения между жените

Може би една от най-неприятните последици от свръхфокусирането върху женската красота е съревнованието и отчуждението между жените, които той поражда. "Мисленето за красотата учи жените да подхождат една към друга като към врагове" (Н. Улф). В семейството си и извън него момичетата рано се приучват да се сравняват по красота и това отравя отношенията им една с друга. Разделяйки ни на красиви, хубави, грозни, дебели, слаби, млади и стари, митът за красотата насажда завист и омраза там, където може да вирее подкрепа, приятелство, съпричастност. Чуждата красота и достойнство се възприемат като заплаха, защото подронват крехките основи на собственото усещане за ценност. 

Отвъд мита за красотата

Важно е да се изтъкне, че Наоми Улф не отрича стремежа към красота, а масовото разбиране за нея в културата ни. Тя призовава за предефиниране на разбирането ни за красота, така че то да е не-йерархично, не-насилническо, не-състезателно и говори за скритата зад чертите одухотвореност на човешкото лице и за красотата на остаряването. Една разкрепостяваща дефиниция за красотата със сигурност би ни приближила повече към себеприемането, смелостта, сексуалността ни, би направило отношенията ни и с двата пола по-дълбоки, съпричастни и интензивни. В тази връзка Наоми Улф изказва една много интересна идея-че под мита за красотата и под социалния натиск за хетеросексуалност вирее силно взаимно привличане между жените. Идея, която споделям изцяло, но за това друг път :).


Любими моменти

So good and evil become thin and fat, fighting for the woman' s soul.

The female body is always in need of completion, of man-made ways to perfect it.

To live in a culture in which women are routinely naked where men aren't is to learn inequality in little ways all day long.

What women look like is considered important because what we say is not.

The more legal and material hindrances women have broken through, the more strictly and heavily and cruelly images of female beauty have come to weigh upon us.

Aging in women is "unbeautiful" since women grow more powerful with time, and since the links between generations of women must always be newly broken.

Beauty's self-consciousness is intended to hover at skin level in order to keep women from moving far inside to an erotic center or far afield into the big space of the public realm.

 

Few women have a strong sense of bodily identity and the beauty myth urges us to see a "beautiful" mask as preferable to our own faces and bodies.

Solidarity is hardest to find when women learn to see each other as beauties first.

 

consumer culture depends on maintaining a broken line of communication between the sexes and promoting matching sexual insecurities.

The beauty myth keeps a gap of fantasy between men and women.

there is a secret "underlife" poisoning our freedom; infused with notions of beauty, it is a dark vein of self-hatred, physical obsessions, terrors of aging, and dread of lost control.

 

Culture stereotypes women to fit the myth by flattening the feminine into beauty-without-intelligence or intelligence-without beauty; women are allowed a mind or a body but not both.

What little girls learn is not the desire for the other, but the desire to be desired.

 

We do not have to spend money and go hungry and struggle and study to become sensual; we always were. We need not believe we must somehow earn good erotic care; we always deserved it. Femaleness and its sexuality are beautiful.

When men and women look at one another beyond the beauty myth, it will bring greater eroticism between the sexes as well as greater honesty.

 

The maturing of a woman who has continued to grow is a beautiful thing to behold.

Hostile competition can often be proof of what our current sexual arrangements repress: our mutual sexual attraction. If women redefine sexuality to affirm our attraction among ourselves, the myth will no longer hurt. Other women's beauty will not be a threat or an insult, but a pleasure and a tribute.

A woman wins by giving herself and other women permission-to eat; to be sexual; to age; to wear overalls…A woman wins when she feels that what each woman does with her body – unforced, uncoerced-is her own business.

До село Златолист в сезона на златните листа

Цяла България е осеяна с неизброимо много църкви, манастири и параклиси, но те имат разнородна и не дотам щастлива съдба. Една част са безнадеждно забравени и полуразрушени. Други са обект на туристически интерес и търговия и равнодушни тълпи от хора се стичат към тях, за да се снимат в двора им и да си купят сувенир. Малка част от храмовете и манастирите в България обаче са все още живи като действащи места за поклонение, молитва, връзка с Бог.  

Преди една година съдбата ни заведе на едно такова място-малък параклис на няколко километра от село Пирин. Макар и встрани от селото, параклисът "Св. Дух" и районът около него бяха изключително облагородени и поддържани-с навес, кошчета, тоалетни, чешми, иконостас. От местните хора научихме, че на празника на храма по традиция там се събират хора от селото, празнуват и остават да спят. Никой не можа да ни каже откога е параклисът, но беше очевидно, че това беше едно все още живо място и престоят ни там беше умиротворяващ и замислящ за всички ни.

Тази есен посетихме още едно "живо" място, за което бяхме научили точно край параклиса до село Пирин - храма в село Златолист. Храмът е известен най-вече покрай живялата там Преподобна Стойна, за която се твърди, че е била свята жена и е лекувала местните хора подобно на Ванга. Говори се, че самата Ванга е смятала Преподобна Стойна за своя предшественичка и силата й-за три пъти по-голяма от нейната собствена. На Преподобна Стойна се приписват многобройни чудеса и пророкувания, но изглежда, че основната причина за славата е била грижата й за местните хора, за болни и страдащи.

Асфалтовият път от Мелник до Златолист е идеален за каране на колело-спокоен и красив, предоставя един особен поглед към Пирин. Минава се през малки закътани селца в подножието на планината. Пеша до село Златолист може да се стигне от Роженския манастир и от Мелник – разстоянието и до двете места е 5 километра. Чудесно място за спокойна почивка, а защо не и за палаткуване. 

Храмът се казва "Св. Георги Победоносец", но следите от култа към Преподобна Стойна са навсякъде-надписа пред портата, картини с образа й, напомнящи икони, малка книжка за живота й, стаята, в която е живяла, монументалния и окичен с цветя неин гроб зад църквата. Дворът също е впечатляващ-огромен чинар, до който хората се молят и където оставят листчета с молбите си, люлки и пързалки за децата.

Макар да е починала в далечната 1933 година, Преподобна Стойна явно е оставила дълбока следа в съзнанието на хората. Удивително е как въпреки че няма никакви писмени свидетелства за думите и делата й, вярата в святостта й е просъществувала през годините и през поколенията. Устното предаване, тази най-ранна и най-древна форма на обмен между хората, очевидно е по-убедително и по-впечатляващо от всяко евангелие и всяка книга. От друга страна, мисля си, че култът към Стойна е израз на нуждата на обикновените хора божественото да бъде "преведено" в истински човешки образ, по-близък и по-реален от Христос. На нуждата божественото да се открива тук и сега, близо до нас, сред живите и себеподобните. 

Няма как да не направя паралел с думите на Петър Дънов - много често той говори за това, че хората са проводник на божественото. "Всеки човек всякога трябва да бъде проводник. Носете идеята, че трябва да бъдете проводници на Божественото, но не на човешкото."" Работете върху своя ум, сърце и воля, организирайте техните сили, за да станете проводници на Божията мисъл, на Божествените идеи." Ето това е живата вяра-да знаеш, че божественото е в теб и в хората около теб, да го разпознаваш и да го почиташ.  

Разбира се, официалната религия отрича и винаги ще отрича този аспект на вярата. Интересното в случая обаче е, че за разлика от Ванга и Дънов Преподобна Стойна не е отхвърлена официално от Българската православна църква-по-скоро почитането й е мълчаливо разрешено. Може би решаващо в случая е това, че тя е живеела и е служела в църквата. В двора на църквата гробът на Преподобната Стойна е редом с този на свещениците, а книгата за живота й е издадена с помощта на свещеник. Едно рядко срещано мирно съжителство на религията с народната вяра. Едно място, в което човек естествено и неизбежно се изпълва с почит, смирение, надежда. Дано да остане такова.